— Вие ще имате вашия мир, лорд Артър.
— При едно последно условие — каза Артър неочаквано. Гласът му беше рязък, но тих, така че го чухме само ние, които бяхме близо до него. Кунеглас погледна предпазливо, но почака Артър да продължи. — Закълнете се, кралю господарю, в честта си, че баща ви ме излъга преди да умре.
Мирът зависеше от отговора на Кунеглас. Той затвори за миг очи, сякаш думите на Артър го нараниха, после заговори.
— Моят баща никога не се е интересувал от истината, лорд Артър, той говореше само това, което му диктуваха неговите амбиции. Заклевам се, че баща ми беше лъжец.
— Тогава нека да има мир между нас! — възкликна Артър. Само веднъж съм виждал Артър по-щастлив и това беше в деня на сватбата му с Гуинивиър. Но сред пушека и вонята на спечелената битка той изглеждаше почти толкова радостен, колкото сред цветята на слънчевата полянка край реката. Той направо не можеше да говори от щастие — беше постигнал онова, което най-много желаеше на света. Беше постигнал мир.
Артър сякаш още не можеше да осъзнае последствията от своята победа. След тази битка, макар че едва ли се беше замислил за това, той ставаше фактическия владетел на южна Британия, защото никой не би посмял вече да се изправи срещу войската на Артър, колкото и уморена и намалена да беше тя. Той трябваше да говори с Тюдрик, трябваше да изпрати копиеносци отново на границата със саксите. Освен това Артър гореше от желание да изпрати добрата новина до Гуинивиър. А през цялото време беше заобиколен от хора, които искаха да бъдат облагодетелствани, искаха земя и рангове. Мерлин му говореше за Гърнето, Кунеглас искаше да обсъди въпроса за саксите на Аел, а Артър искаше да обмислят идеята за брак на Ланселот и Сийнуин, докато Енгас Мак Ейрем настояваше за земя, жени, злато и роби от Силурия.
Онази нощ аз поисках едно единствено нещо и Артър удовлетвори моята молба.
Той ми даде Гундлеус.
Кралят на Силурия бе намерил убежище в един малък римски храм, построен до стената на една по-голяма римска сграда в селото. Храмът беше зидан с камъни, нямаше прозорци, имаше само една грубо оформена дупка в покрива, която служеше за отдушник. Влизаше се през една единствена врата, която гледаше към конюшната на голямата къща. Гундлеус се беше опитал да избяга от долината, но конят му бил посечен от конник на Артър и сега, като плъх в последната си дупка, кралят очакваше съдбата си. Шепа верни силурски копиеносци пазеха вратата на храма, но щом видяха моите воини да се появяват от мрака, избягаха.
Единствено Танабурс остана да пази осветения от пламъци храм. Той беше направил малка преграда от духове, поставяйки две токущо отрязани глави край колоните, ограждащи вратата. Друидът видя копията ни да проблясват край портата на конюшната, вдигна своя жезъл с полумесеца и ни заля с проклятията си.
Той тъкмо призоваваше Боговете да изсушат душите ни, когато чу стърженето на Хюелбейн в ножницата и гласът му внезапно секна. Той се вторачи в мрака към нас, а в това време Нимю и аз тръгнахме заедно напред. Танабурс ме позна и нададе тих изплашен вик, като заек, приклещен от дива котка. Той знаеше, че неговата душа ми принадлежи, затова, обзет от ужас, друидът се шмугна в храма. Нимю презрително ритна настрана двете глави, след това ме последва в каменната сграда. Тя носеше меч. Моите хора останаха да чакат отвън.
Храмът някога е бил посветен на някой римски Бог, но сега пред голите му стени стърчаха колове, увенчани с черепи, посветени на британските Богове. Тъмните очни отверстия на черепите се бяха вторачили в двата огъня, които осветяваха високото тясно помещение. Танабурс се беше оградил с пръстен на силата, образуван от пожълтели черепи. Той стоеше в средата на този кръг и напяваше заклинания, а зад него, в дъното, където имаше нисък каменен олтар, почернял от жертвена кръв, стоеше Гундлеус и чакаше с изваден меч.
Танабурс беше с неизменната си бродирана роба, сега изцапана с кал и кръв. Той вдигна своя жезъл и засъска проклятия срещу мен. Призова срещу мен вода и огън, земя и въздух, камък и плът, роса и лунна светлина, живот и смърт. Но нито едно от неговите проклятия не можа да ме спре. Аз бавно, но неотклонно вървях към него, а до мен пристъпваше Нимю с бялата си рокля, покрита с петна. Танабурс изрече последното си проклятие, после насочи жезъла си срещу моето лице.
— Твоята майка е жива, мръсен сакс! — викна той. — Майка ти е жива и нейният живот ми принадлежи. Чуваш ли, мръсен сакс? — Танабурс ме погледна злобно, а двата огъня хвърляха сянка по старото му лице, червените им отблясъци превръщаха очите на друида в извори на дива заплаха. — Чуваш ли ме? — викна той отново. — Душата на майка ти е в моите ръце! Постигнах това като я обладах! Аз направих двугърбия звяр с нея и източих кръвта й, за да взема душата й. Само ме докосни, мръсен сакс, и душата на майка ти ще отиде при огнените дракони. Тя ще бъде смазана от земята, изгорена от въздуха, удавена от водата и предадена на вечна болка. И не само душата й, но и душата на всяко живо същество, излязло от утробата й. Аз излях нейната кръв в земята, мръсен сакс, и излях моята сила в корема й. — Танабурс се изсмя и вдигна жезъла си към гредореда на тавана. — Само ме докосни и проклятието ще отнеме нейния живот, а заедно с нейния живот ще отнесе и твоя. — Той отново насочи жезъла си към мен. — Но ако ме оставиш да си вървя, и ти, и тя ще живеете.