Макар да знаем съвсем малко за Артър, ние можем много да подразберем от самото време, в което той вероятно е живял. Британия от пети и шести век трябва да е била ужасно място. В началото на пети век римляните, защитавали Британия дотогава, напускат острова и романизираните британци са изоставени сами срещу страшни врагове. От запад дошли мародерстващите ирландци, които били близки келтски родственици на бритите, но в същото време били и нашественици, колонизатори и поробители. На север бил странният народ, който обитавал Шотландските планини и който бил винаги готов за разрушителни нападения на юг. Нито един от тези врагове обаче не бил толкова страшен, колкото омразните сакси, които първоначално извършвали кратки нападения, после започнали да колонизират източна Британия, завладели я, а след време завладели и сърцевината на Британия и дали на страната ново име — Англия.
Бритите, които трябвало да се изправят срещу тези врагове, далеч не били единни. Техните кралства изглежда губели толкова сили за войни помежду си, колкото и за отблъскване на нашествениците, а без съмнение те са били разделени и идеологически. Римляните оставили в наследство законодателство, промишленост, учение, религия. Но много местни традиции вероятно са се противопоставяли на това наследство, тъй като по време на дългото римско владичество тези традиции са били жестоко подтискани, но никога не били забравени, а най-важно сред тях било учението на друидите. Римляните смазали друизма поради неговата обвързаност с британския (а следователно анти-римски) национализъм и на негово място въвели някаква смесица от други религии, сред които, разбира се, било и християнството. По мнението на учените християнството е било широко разпространено в Британия след оттеглянето на римляните (макар че онова е било едно християнство непознато за съвременния човек), без съмнение обаче езичеството също е било разпространено особено в провинцията, и тъй като пост-римската държава се разпаднала, мъжете и жените се хващали за всяка свръхестествена опора, която им била предлагана. Поне един от съвременните учени предполага, че християнството се отнасяло със симпатия към останките от британския друизъм и че двете религии съществували в мирно съжителство, но толерантността никога не е била най-силната страна на църквата, така че аз се съмнявам в заключенията на този учен. Смятам, че Британия по времето на Артър е била разкъсвана не само от нашествия и вътрешнополитически несъгласия, но и от религиозни противоречия. С течение на времето, разбира се, разказите за Артър се християнизират все повече и повече, особена страст християнските автори развиват по отношение на Свещения Граал, макар че можем да поставим под съмнение съществуването на подобна чаша. И все пак легендите за търсенето на Граала може би не са изцяло по-късни измислици, той като те удивително много приличат на популярните келтски приказки за воини, които търсят магически гърнета — езически разкази, на които по-късните християнски автори, подтиквани от своята набожност, са придали ново звучене и по този начин са погребали една много по-ранна Артърианска традиция, която сега съществува единствено в някои много стари и неясни жития на келтски светци. Учудващото е, че тази традиция описва Артър като разбойник и враг на християнството. Изглежда Келтската църква не е обичала Артър. Доколкото може да се съди по житията на светците, това се дължало на факта, че Артър конфискувал парите на църквата, за да осигури средства за своите войни. Това може да обясни и защо Гилдас, който е бил духовник и е живял в една и съща епоха с Артър, отказва да признае ролята на Артър за постигането на победите на бритите, спрели временно нашествието на саксите.
Свещеното бодливо дръвче, разбира се, би могло да е съществувало в Инис Трийбс (Гластонбъри), ако вярваме на легендата, че Йосиф Ариматейски донесъл Свещения Граал в Гластонбъри през 63 г. сл. Р. Хр., въпреки че тази история фактически се появява едва през дванадесети век, така че включването на Бодливото дръвче в „Кралят на зимата“ е един от съзнателно въведените в моя роман анахронизми. Когато започнах да пиша книгата, бях решен да избягвам всякакви анахронизми, включително и красивите измислици на Кретиен от Троа. Но това щеше да изключи Ланселот, Галахад, Екскалибур и Камелот, да не говорим за такива фигури като Мерлин, Моргана и Нимю. Съществувал ли е Мерлин? Сведенията за неговия живот са дори по-оскъдни и от данните за Артър. Почти невероятно е двамата да са живели по едно и също време, и въпреки това те са неделими и на мен ми се стори невъзможно тази история да мине без Мерлин. Можеха да се избегнат и други анахронизми — например Артър, живял през пети век, не би трябвало да носи ризница от метални пластини и средновековно копие. Той няма кръгла маса, въпреки че неговите воини (а не рицари), по стара келтска традиция, често пируват седнали в кръг на земята. Неговите замъци са изградени от пръст и дърво и нямат високи каменни кули, освен това с тъга трябва да изразя съмненията си, че едва ли е съществувала ръка обвита в бял сатен, мистика и чудеса, която се е показала от потънало в мъгла езеро, за да грабне меча на Артър и да го отнесе във вечността, макар да е почти сигурно, че личните скъпоценности на един велик вожд са били хвърлени след смъртта му в някое езеро като дар за Боговете.