— Говори направо, млади момко! Без Съревнованието ти нямаш шанс да управляваш. С него шансът ти става едно от три. Наистина ли те е грижа за гражданската война?
— Грижа ме е. Аз нося мечтата на Улрик. Искам да изградя нация.
— Ами твоите дренайски приятели?
— Остават си мои приятели.
— Аз не съм глупак, Тенака Хан. Живял съм много, много години и мога да чета сърцата на хората. Дай ми ръката си и ми позволи да прочета сърцето ти. Но знай следното — ако в него криеш измама, ще те убия.
Тенака протегна ръка и старецът пое дланта му.
В продължение на няколко минути те стояха в тази поза, а после Аста Хан го пусна.
— Властта на шаманите се поддържа по много начини. Но ние много рядко манипулираме директно насоките на племената. Разбираш ли?
— Разбирам.
— В този случай смятам да изпълня молбата ти. Но когато Черепоносеца научи за това, той ще прати своя екзекутор. Ще има предизвикателство — той няма друг избор.
— Ясно ми е.
— Искаш ли да научиш за него?
— Не. Няма значение кой е.
— Уверен си.
— Аз съм Тенака Хан.
Долината на Гробницата се простираше между два железносиви планински върха, известни като Гигантите. Самият Улрик бе избрал това място за своето погребение. Великият боен главатар бе сметнал за забавно, че тези безсмъртни пазители ще бдят над смъртните му останки. Самата гробница бе изградена от пясъчник, покрит с мрамор. Четири хиляди роби бяха умрели, докато строяха монолита, оформен като короната, която Улрик никога не сложи на главата си. Шест заострени кули обграждаха белия купол и по всяка повърхност бяха изписани огромни руни, разказващи на света и всички бъдни поколения, че тук лежи Улрик Завоевателя, най-великият надирски главатар.
Ала типично за него, Улрик не бе пропуснал да прояви чувството си за хумор дори върху този бял колос. Единствената статуя, показваща хана, го изобразяваше яхнал понито си и с кралска корона на главата. Разположена шестдесет стъпки над земята зад извития портал, тя трябваше да изобразява Улрик, чакащ пред стените на Дрос Делнох — единственото му поражение. На главата му беше короната, поставена там от вентрийски скулптори, които не бяха осъзнали, че един мъж може да командва армия от милиони, без да бъде крал. Това бе тънка шега, но Улрик щеше да ѝ се наслади.
На изток и запад от гробницата лагеруваха армиите на двамата противници: Шират Мълвящия нож и Цубой Черепоносеца. Повече от сто и петдесет хиляди воини чакаха резултата от Съревнованието на шаманите.
Тенака поведе хората си в долината. Яздеше изпънат на седлото на дренайския си жребец, а до него Гитаси изпита внезапен приток на гордост. Той вече не беше нотас — отново можеше да се нарече мъж.
Тенака Хан отведе коня си до една поляна южно от гробницата и слезе от седлото. Мълвата за пристигането му бе плъзнала из двата лагера и стотици воини се приближаваха.
Жените на Гитаси започнаха да издигат палатките, докато мъжете се грижеха за понитата и сядаха около Тенака Хан. Той също седна с кръстосани крака на земята, загледан във великата гробница. Умът му бе затворен за наблюдателите.
Над него падна сянка. Той изчака няколко секунди, за да се натрупа обидата, после плавно се изправи на краката. Този момент трябваше да дойде — това бе първият ход от не твърде фина игра.
— Ти ли си мелезът? — попита мъжът.
Беше млад, малко над двадесетгодишен и висок за надир. Тенака Хан го изгледа хладно и отбеляза равновесието му, стройните бедра и широките рамене, силните ръце и широките гърди. Мъжът беше майстор на меча и пламтеше от самочувствие. Явно това бе екзекуторът.
— А ти кой си, дете? — попита Тенака.
— Аз съм пълнокръвен надирски воин и син на надирски воин. Отвратен съм, че един помияр е застанал пред гроба на Улрик.
— Тогава можеш да се отдръпнеш и да продължиш да лаеш някъде другаде — отвърна Тенака.
Мъжът се усмихна.
— Да спрем с тези глупости — каза той гладко. — Тук съм, за да те убия. Това е очевидно. Да започваме.
— Много си млад, за да търсиш смъртта — каза Тенака. — А аз не съм достатъчно стар, за да ти откажа. Какво е името ти?
— Пурцай. Защо желаеш да го знаеш?
— Ако трябва да убия брат, искам да зная името му. Това значи, че някой ще го запомни. Извади меча си, дете.
Тълпата се оттегли, оформяйки огромен кръг около противниците. Пурцай извади извита сабя и кинжал. Тенака щеше да използва собствения си къс меч и кинжала на Субодай, който Копието му хвърли.
После дуелът започна.
Пурцай беше добър — много по-умел от повечето надири. Краката му бяха невероятно пъргави и демонстрираше изключителна гъвкавост в сравнение с набитите воини на народа му. Скоростта му бе зашеметяваща и имаше нерви от стомана.