Мъжете от Скода се биха като тигри и войниците на Ческа отстъпиха. Тогава той трябваше да нареди на хората си да отстъпят.
Глупак, пълен глупак!
Но Парсал се чувстваше толкова уверен. Толкова горд! Никога през живота си не беше водил боен отряд. Драконът го отхвърли, въпреки че прие брат му. И ето че сега отблъсваше могъщ враг.
Така че той изчака още една атака.
Съчетаните се спуснаха напред като демони от бездната. Дори да доживееше до сто години, никога нямаше да забрави тази атака. Зверовете нададоха ужасяващ рев — като стена от звук, възвестяваща жаждата им за кръв. Огромни чудовища с разлигавени муцуни, кървавочервени очи, остри нокти и ярки, ярки мечове.
Стрелите едва успяваха да пробият кожата им и те пометоха бойците на Скода, както голям мъж разпръсва немирни деца.
Парсал не даде заповед за отстъпление — нямаше нужда. Смелостта на скодците изчезна като вода върху пясък и отрядът му се пръсна във всички посоки. В отчаянието си Парсал се затича към един съчетан и нанесе жесток удар по главата на звяра. Ала мечът му отскочи от дебелия череп и създанието се обърна към него. Воинът беше изблъскан назад и чудовището сключи челюсти около левия му крак, откъсвайки плътта от костта. Един смел скодски воин се хвърли на гърба на съчетания и заби дългия си кинжал във врата му. Създанието обърна гръб на Парсал и разкъса гърлото на мъжа. Парсал се претърколи надолу по склона и се свлече в долината. Така започна дългото пълзене.
Сега знаеше, че въстанието на Скода няма никакъв шанс. Мечтите им бяха безсмислени. Нищо не можеше да застане срещу съчетаните. Искаше му се да бе останал във фермата си във Вагрия, далеч от тази налудничава война.
Нещо сграбчи крака му и той се надигна, размахал кинжала си. Нечия ноктеста ръка го изби от ръката му и трима съчетани коленичиха около него — очите им блестяха, а от отворените им усти капеше слюнка.
Тогава той се предаде и изгуби съзнание.
И угощението започна.
Езичника се приближи бавно и спря на около стотина метра от западната част на града. Конят му бе скрит сред дърветата назад. Димът от горящите сгради се виеше като мъгла и му беше трудно да различи каквото и да било в далечината. Групи съчетани влачеха тела от града и в поляните наоколо се провеждаше зловещо пиршество. Езичника никога преди не бе виждал зверовете и сега ги гледаше с мрачно удивление. Повечето бяха над два и половина метра високи и с огромни мускули.
Той беше объркан. Трябваше да достави послание на Ананаис от Катерача — но къде да го намери? Дали воинът с черната маска беше още жив? Или войната бе приключила? В такъв случай Езичника трябваше да промени плана си. Беше се заклел да убие Ческа и нямаше навика да нарушава клетвите си. Някъде сред тази армия се намираше палатката на императора — трябваше само да я намери и да изкорми жалкото копеленце.
Това беше всичко! Смъртта на родствениците му му тежеше силно и той бе решен да отмъсти за нея. Щом убиеше Ческа, духът на императора щеше да бъде призован от Земята на Сенките, за да служи на убитите. Подходящо наказание.
Той гледа известно време угощението на зверовете, отбелязвайки мислено движенията им в опит да научи колкото може повече за деня, в който щеше да се бие с тях. Не хранеше илюзии — този ден щеше да дойде. Човек срещу звяр. Звярът можеше и да е силен, бърз и смъртоносен. Но пък цар Катаскикана си бе спечелил титлата Господар на Войната. Защото също беше силен, бърз и смъртоносен. Но към това се прибавяше и жестоката му хитрост.
Езичника се върна тихо сред дърветата. Щом се озова там, застина и широките му ноздри потрепериха. Присви очи и плъзна брадвата в ръката си.
Конят му стоеше там, където го бе оставил, ала черният мъж виждаше, че животното е ококорило очи и трепери от страх, а ушите му са прилепнали към черепа.
Езичника бръкна в кожената си туника и извади къс тежък метателен нож. Облиза устни и огледа храстите наоколо. Скривалищата бяха малко; той се намираше в едно такова, което оставяше три други възможни. Значи го чакаха максимум трима противници. Дали имаха лъкове? Малко вероятно, защото трябваше да се изправят, да опънат тетивата и да стрелят по бързо движеща се цел. Дали бяха хора? Малко вероятно, защото конят бе ужасѐн, а обикновени хора не можеха да причинят такъв страх.