Выбрать главу

В Магадон нямаше порта и мъжете оставиха конете си, за да изкачат въжените стълби, които им пуснаха защитниците. Галанд се качи на стената последен и после се обърна на изток. Някъде там тялото на Парсал гниеше сред тревите. Без гроб, без никакъв знак.

Войната бе отнела дъщеря му, а сега и брат му.

Скоро щеше да прибере и него.

Странно, че тази мисъл не го изпълваше с ужас.

Четиридесет от мъжете му бяха ранени. Той слезе с тях до дървената болница, където Валтая и още дузина жени се грижеха за тях. Галанд махна на русата жена. Тя се усмихна и продължи да шие раната на хълбока на един воин.

Галанд излезе под слънцето, където един от скодците му донесе комат хляб и кана вино. Той му благодари и седна, подпрян на едно дърво. Хлябът беше пресен, виното — също. Един от водачите на отрядите му — млад фермер на име Оранда — дойде при него. Бицепсът му бе превързан с дебел бинт.

— Казаха, че раната е чиста — само шест шева. Ще мога да нося щит.

— Добре — каза разсеяно Галанд. — Искаш ли малко вино?

Оранда отпи.

— Прекалено младо е — каза той.

— Може би трябва да го оставим да отлежи месец-два!

— Да де — отвърна младият мъж и отново надигна каната.

Поседяха известно време в тишина и напрежението в Галанд нарасна, докато очакваше неизбежното.

— Съжалявам за брат ти — каза накрая Оранда.

— Всички умират — отвърна Галанд.

— Така е. Изгубих много приятели в отряда му. Стените изглеждат силни, нали? Странно е да видиш стрели в тази долина. Играех си тук като дете и гледах как наоколо тичат дивите коне.

Галанд не продума. Оранда му подаде каната с виното, копнееше просто да стане и да си тръгне, ала не искаше да бъде груб. Когато Валтая дойде при тях, той я поздрави с благодарна усмивка и се измъкна.

Галанд вдигна поглед и също се усмихна.

— Изглеждаш прекрасно, стопанке. Видение.

Тя бе свалила окървавената кожена престилка и сега носеше синя памучна рокля, която обгръщаше красиво фигурата ѝ.

— Очите ти сигурно са изморени. Косата ми е мазна, а под очите ми има виолетови кръгове. Чувствам се ужасно.

— Не и в моите очи — каза той и жената седна до него, полагайки ръка върху неговата.

— Наистина съжалявам за Парсал.

— Всички умират — каза той, изморен от повторението.

— Но се радвам, че ти си жив.

— Така ли? — попита Галанд със студени очи. — Защо?

— Ама че странен въпрос от приятел!

— Аз не съм ти приятел, Вал. Аз съм мъжът, който те обича. Има разлика.

— Съжалявам, Галанд. Нищо не мога да ти кажа — знаеш, че съм с Ананаис.

— И си щастлива?

— Разбира се — доколкото някой може да бъде щастлив насред война.

— Защо? Защо го обичаш?

— Не мога да отговоря на този въпрос. Никоя жена не би могла. Ти защо ме обичаш?

Той надигна каната, без да обръща внимание на логиката.

— Боли ме, че за никой от нас няма бъдеще — каза Галанд, — дори и да преживеем битката. Ананаис никога няма да се установи и да заживее семейно. Той не е нито фермер, нито търговец… Ще те остави в някой град. А аз ще се върна във фермата си. И никой от нас няма да бъде щастлив.

— Недей да пиеш повече, Галанд. Ставаш меланхоличен.

— Дъщеря ми беше прекрасно създание и ужасна беладжийка. Колко пъти съм я цапвал по крака и колко пъти съм бърсал сълзи. Ако знаех колко кратък ще бъде животът ѝ… А сега Парсал… Надявам се да е умрял бързо. Чувствам го по много егоистичен начин — каза той внезапно. — Сега кръвта ми не тече у друг, освен у мен. И когато ме няма, ще бъде все едно никога не съм живял.

— Приятелите ти ще те помнят — каза тя.

Той отдръпна ръката си и я изгледа гневно.

— Аз нямам приятели! Никога не съм имал.

21.

Императорът седеше в копринената си палатка, заобиколен от капитаните си. Бойният му водач Дарик бе до него. Палатката бе огромна и разделена на четири части: най-голямата, където сега седяха воините, можеше да побере петдесетина души, макар че сега в нея имаше само двадесет.

Ческа беше напълнял през годините, а кожата му изглеждаше нездрава и на петна. Тъмните му очи блестяха със свирепа интелигентност и се говореше, че е изучил уменията на Тъмните тамплиери и може да чете мисли. Капитаните му живееха в състояние на постоянен студен ужас, защото се случваше императорът да посочи внезапно някого, да извика „Предател!“ и мъжът умираше по ужасяващ начин.