— Не искаш да станеш като Барис, нали?
— Не, господарю.
— Не е ли странно как определени качества остават? — каза замислено Ческа.
— Господарю?
— Искам да кажа — той още е водач, нали? Другите все така го следват — чудя се защо?
— Не зная, господарю. Изглеждате премръзнал — мога ли да ви донеса малко вино?
— Не би ме отровил, нали?
— Не, господарю. Но вие сте прав — трябва първо да го опитам.
— Да. Опитай го.
Дарик наля вино в златен бокал и отпи. Очите му се разшириха.
— Какво има, генерале? — попита Ческа и се приведе напред.
— В него има нещо, господарю. Солено е.
— Океани от кръв! — каза императорът и се изкикоти.
Тенака Хан се събуди час преди съмване и се протегна към Реня, ала леглото ѝ беше празно. После си спомни и седна сред завивките, търкайки очи, за да прогони съня. Стори му се, че си спомня как някой е казал името му, но реши, че е било сън.
Гласът прозвуча отново и Тенака спусна крака от леглото, оглеждайки се наоколо.
— Затвори очи, приятелю, и се отпусни — каза гласът.
Тенака се излегна отново. В ума си виждаше слабото аскетично лице на Декадо.
— Колко време ще ти трябва, за да ни достигнеш?
— Пет дни. Ако Катерача отвори портите.
— Дотогава ще сме мъртви.
— Не мога да се придвижа по-бързо.
— Колко мъже водиш?
— Четиридесет хиляди.
— Изглеждаш променен, Тани.
— Не съм. Как се справя Ананаис?
— Той ти вярва.
— А другите?
— Езичника и Парсал са мъртви. Бяхме отблъснати до последните долини. Можем да ги удържим може би три дни — не повече. Съчетаните са всичко, от което се бояхме.
Тенака му каза за призрачната си среща с Аулин и думите на стареца. Декадо слушаше, без да продума.
— Значи ти си ханът? — каза накрая.
— Да.
— Сбогом, Тенака.
Обратно в Тарск командирът отвори очи. Акуас и Тридесетте стояха в кръг около него, съчетали силите си.
Всеки от тях бе чул думите на Тенака Хан, но по-важното — всеки бе влязъл в ума му и беше споделил мислите му.
Декадо пое дълбоко дъх.
— Е? — обърна се към Акуас.
— Предадени сме — отвърна свещеникът воин.
— Още не. Той ще дойде.
— Не това имах предвид.
— Зная какво имаше предвид. Но нека утрешният ден се грижи за себе си. Нашата задача тук е да помогнем на народа на Скода. Никой от нас няма да доживее да види последвалите събития.
— Но какъв е смисълът? — попита Балан. — Все нещо добро трябва да произлезе от смъртта ни. Нима просто им помагаме да сменят един тиранин с друг?
— И какво, ако е така? — попита тихо Декадо. — Източникът знае най-добре. Ако не вярваме в това, нищо няма смисъл.
— Значи сега си станал вярващ? — попита скептично Балан.
— Да, вярващ съм. Мисля, че винаги съм бил. Защото дори в отчаянието си аз пак обвинявах Източника. Това само по себе си вече е вяра, макар и да не го разбирах. Ала тази нощ ме убеди.
— Предателството на приятел те убеди? — възкликна Акуас удивено.
— Не, не предателството. Надежда. Проблясък на светлина. Знак за обич. Но ще говорим за това утре. Това е нощ на сбогувания.
— Сбогувания? — попита Акуас.
— Ние сме Тридесетте — каза Декадо. — Мисията ни е почти приключила. Като Гласа на Тридесетте, сега аз съм Абатът на Мечовете. И аз ще умра тук. Но Тридесетте трябва да продължат напред. Тази нощ видяхме, че се е появила нова заплаха и че дренаец ще се нуждае отново от нас в бъдеще. Както е било преди, така ще бъде и сега. Един от нас трябва да напусне, да поеме наметалото на абата и да отгледа нова група воини на Източника. Този човек е Катан, Душата на Тридесетте.
— Не може да съм аз — каза Катан. — Аз не вярвам в смъртта и убийството.
— Именно затова — каза Декадо. — Ти си избран. Струва ми се, че Източникът винаги ни избира за задачи, които противоречат на природата ни. Не зная защо, но… Той знае. Аз не ставам за водач. И въпреки това Източникът ми позволи да видя силата Му. И сега съм удовлетворен. Ще продължим да следваме волята Му. Сега, Катан, поведи ни в молитва за последен път.
В очите на Катан имаше сълзи, докато се молеше, а в душата му тежеше огромна тъга. Накрая той ги прегърна един по един и излезе в нощта. Как щеше да се справи? Откъде щеше да намери нови Тридесетима? Свещеникът се качи на коня си и потегли по склона към Вагрия.
На хребета над лагера на бежанците видя момчето Сеорл, седнало на пътя му. Катан спря коня си и слезе от седлото.
— Защо си тук, Сеорл?
— Един мъж дойде при мен и ми каза да бъда тук — да те изчакам.
— Какъв мъж?