— Направен от сънища.
Катан седна до момчето.
— За първи път ли те посещава?
— Този ли имаш предвид?
— Да.
— Тогава да, за първи. Но често виждам други — те ми говорят.
— Можеш ли да правиш магически неща, Сеорл?
— Да.
— Какви например?
— Понякога, като докосна нещо, зная откъде е. Виждам картини. Друг път, когато някой ми е сърдит, чувам какво си мисли.
— Кажи ми за мъжа, който е дошъл при теб.
— Името му е Абадон. Той каза, че е Абат на Мечовете.
Катан сведе глава и покри лице с длани.
— Защо си тъжен? — попита момчето.
Свещеникът пое дълбоко дъх и се усмихна.
— Не съм тъжен… Вече не. Ти си Първият, Сеорл. Но ще има и други. Ще яздиш с мен и ще те науча на много неща.
— Герои ли ще бъдем? Като черния човек?
— Да — каза Катан. — Ще бъдем герои.
Армиите на Ческа пристигнаха призори, марширувайки в редици от по десет души и водени от ездачи от Легиона. Дългата колона се точеше през равнината, разцепвайки се на две с приближаването на прохода на Магадон. Ананаис бе пристигнал с Торн, Лейк и още дузина воини час преди това. Сега, облегнат на парапета, гледаше как войската издига палатките си. Другата половина продължи към Тарск.
Двадесет хиляди опитни ветерани. Ала все още нямаше и следа от императора или неговите съчетани.
Ананаис примижа срещу издигащото се слънце.
— Мисля, че това там е Дарик — в центъра. Голям комплимент!
— Не мисля, че държа много на комплиментите му — измърмори Торн. — Той е касапин!
— Нещо повече, приятелю — отвърна Ананаис. — Той е майстор на войната. Това го прави майстор касапин.
Известно време защитниците гледаха подготовките в лагера с мрачен, мълчалив интерес. След армията се появиха каруци, отрупани с грубо сковани стълби, железни куки, въжета и провизии.
Час по-късно, докато Ананаис спеше на тревата, съчетаните на Ческа пристъпиха в бойна формация в равнината. Един млад воин събуди спящия генерал и той потърка очи, докато се надигаше.
— Зверовете са тук — прошепна мъжът.
Виждайки страха му, Ананаис го стисна за рамото.
— Не бой се, момко! Сложи една пръчка в колана си.
— Пръчка, сър?
— Да. Ако се приближат до стената, хвърли пръчката и извикай „Дръж!“.
Шегата не помогна, но разведри самия Ананаис и той още се хилеше, когато изкачи стълбите до парапета.
Декадо се бе облегнал на огромния лък на Лейк, когато гигантът се приближи. Водачът на Тридесетте изглеждаше раздърпан и изморен; очите му бяха загледани надалеч.
— Как се чувстваш, Дек? Изглеждаш изморен.
— Само остарял, Черна маско.
— Не почвай и ти с тая глупост. Харесвам си името.
— Това ти отива повече — отвърна Декадо и се ухили.
Съчетаните се бяха разположили зад лагера, оформяйки огромен кръг около черна копринена палатка.
— Това там ще да е Ческа — каза Ананаис. — Не поема рискове.
— Струва ми се, че ще получим всички съчетани — отбеляза Декадо. — Не мисля, че ще ги разделят на две.
— Какви сме късметлии само! Но от тяхната гледна точка в това има смисъл. Няма значение коя стена превземат — една е достатъчна, за да ни смажат.
— Тенака ще бъде тук след пет дни — напомни му Декадо.
— Но ние няма да бъдем тук, за да го видим.
— Може би. Ананаис…?
— Да?
— Няма значение. Кога мислиш, че ще атакуват?
— Мразя хора, които правят това — какво щеше да кажеш?
— Няма значение. Забрави!
— Какво ти става, по дяволите? Изглеждаш по-тъжен от болна крава!
Декадо се насили да се усмихне.
— Да — колкото повече остарявам, толкова по-сериозен ставам. Не е като да имаме от какво да се тревожим — някакви си двадесет хиляди воини и глутница адски зверове.
— Предполагам, че си прав — съгласи се Ананаис. — Но съм сигурен, че Тенака ще помете пода с тях.
— Иска ми се да съм тук, за да го видя — каза Декадо.
— Ако желанията бяха океани, всички щяхме да сме риби — отвърна Ананаис.
Едрият воин отново се върна долу и седна, за да довърши почивката си. Декадо седна на парапета и го загледа.
Беше ли мъдро да крие от Ананаис, че Тенака сега е хан на най-великия враг на дренайците? Но какво би постигнал, ако му кажеше? Той вярваше на Тенака, а когато мъж като Ананаис дадеше доверието си някому, то бе по-силно от сребърна стомана. За него щеше да е немислимо Тенака да го предаде.
Милостиво беше да го остави да умре с тази вяра.
Но дали наистина бе така?
Нима човек нямаше правото да знае истината?
— Декадо! — провикна се глас в ума му. Това беше Акуас и Декадо затвори очи, фокусирайки се върху гласа.