— Как го правиш? Как оставаш толкова силна?
— Преструвам се.
— Не може да е вярно. Вчера ти обърна хода на битката — беше великолепна.
— Това беше лесно. Те убиха съпруга и синовете ми, така че няма как да ми причинят повече страдание. Баща ми казваше, че не можеш да спреш човек, който знае, че е прав. В началото си мислех, че това са глупости. Една стрела в гърлото спира всеки. Но сега зная какво е имал предвид. Ческа е нещо неестествено, като снежна буря през юли. Той не може да победи, стига достатъчно хора да се изправят срещу него. Из цялата империя мълвата за Скодското въстание ще кара други групи да се надигнат. Отряди от армията ще се разбунтуват, почтените мъже ще вдигнат мечове. Той не може да спечели.
— Може да спечели тук.
— Това няма да трае дълго.
— Ананаис вярва, че Тенака Хан ще се върне с надирска армия.
— Зная — каза Райван. — Това не ми действа особено успокояващо.
В съседната стая Декадо лежеше буден. Раната на рамото му пулсираше. Той се усмихна, когато чу думите на Райван. Не можеш да заблудиш жена като нея, помисли си.
Загледа се в дървения таван, игнорирайки болката. Чувстваше покой. Катан бе дошъл при него в съня му, за да му каже за момчето Сеорл, и той почти бе заплакал. Всичко идваше на мястото си. Смъртта вече не можеше да буди страх.
Той плавно се надигна до седнало положение. Бронята му лежеше на масата вдясно, бронята на Сербитар. Делнохските Тридесетима.
За Сербитар се твърдеше, че е имал големи съмнения, и Декадо се надяваше, че накрая те са изчезнали. Беше толкова хубаво да знаеш. Той се зачуди как е могъл да бъде толкова сляп за истината, когато фактите блестяха пред очите му с такава кристална простота.
Ананаис и Тенака, привлечени един към друг близо до казармите на Дракона. Катерача и Езичника. Декадо и Тридесетте. Райван.
Всеки един беше връзка в мрежа от мистерия и магия. И кой знае колко още връзки съществуваха, при това не по-малко важни.
Валтая, Реня, Галанд, Лейк, Парсал, Торн, Турс?
Езичника беше привлечен от далечна страна, за да спаси едно специално дете. Но кого щеше да спаси това дете?
Мрежи в мрежите…
Може би дори събитията бяха просто връзки. Легендарната битка на Дрос Делнох бе създала Тенака Хан след две поколения. И Катерача. И Дракона.
Всичко това бе твърде мащабно за Декадо.
Болката в рамото припламна отново и той изсумтя.
Утре всички болки щяха да изчезнат.
На разсъмване последваха три нови атаки. При последната нападателите почти успяха да пробият защитата, ала Ананаис, размахал два меча, се хвърли срещу нашествениците, изпълнен с дива ярост, и премина през тях като ураган. Когато и тази атака беше отблъсната, сред вражеския лагер проехтя самотен рог и пет хиляди съчетани се събраха на полето.
Зверовете потеглиха напред, а мъжете от Легиона се върнаха в строя си, за да отворят пътя за атаката им.
Ананаис преглътна и погледна наляво и надясно по парапета. Това беше мигът на най-големия ужас. Ала мъжете от Скода, оцелели досега, нямаше да отстъпят, и той почувства гордост.
— Тази нощ за всички ни ще има топла космата черга! — изрева той.
Шегата бе посрещната от мрачен смях.
Зверовете чакаха, докато Тъмните тамплиери се събираха сред тях — пулсирайки с видения за кръв и кланета, за да разбудят животинската им ярост.
Воят се разнесе над долината.
Застанал на парапета, Декадо извика Балан при себе си. Тъмноокият свещеник се приближи и се поклони.
— Времето почти дойде — каза Декадо.
— Да.
— Ти ще останеш тук.
— Какво? — възкликна Балан вцепенен. — Защо?
— Защото ще си им нужен. За връзка с Тарск.
— Не искам да остана сам, Декадо!
— Няма да бъдеш сам. Ние ще бъдем с теб.
— Не. Ти ме наказваш!
— Не е така. Остани близо до Ананаис и го пази, доколкото можеш. Както и Райван.
— Нека някой друг остане. Аз съм най-лошият от нас — най-слабият. Имам нужда от вас. Не можете да ме оставите.
— Имай вяра, Балан. И се подчинявай.
Свещеникът слезе със залитане от парапета и се затича стремително към сенките на дърветата.
В равнината долу воят достигна ужасяваща сила.
— Сега! — извика Декадо.
Седемнадесетимата свещеници воини се плъзнаха над стената и скочиха на земята, след което пристъпиха към зверовете, от които сега ги деляха стотина крачки.
— Гръм и мълнии, какво правите? — извика Ананаис. — Декадо!
Тридесетте се пръснаха в широка линия. Белите им наметала се вееха на вятъра, а в ръцете си държаха мечове.