— Спи, жено! — промърмори той.
— Не мога.
Той изруга и се надигна, чешейки се по главата.
— Какво не ти е наред?
— Не е твоя работа.
— Жените му те смущават — реши Субодай. — Типично за дренайка. Алчност.
— Това няма нищо общо с жените му — сопна се Реня.
— Ти така твърдиш! Защо тогава той те изгони от палатката си? А?
— Аз сама се изгоних.
— Ммм. Привлекателна си, не споря.
— Затова ли спиш до палатката ми? Чакаш покана?
— Дори не го прошепвай! — каза Субодай и заговори по-силно: — Човек може да изгуби главата си… или по-лошо! Не те ща, жено. Ти си странна, даже луда. Чух те как виеш като животно, видях те как нападаш онези тъпи Мулета. Не те искам в леглото си — няма да мога да заспя от тревога!
— Тогава какво правиш тук?
— Ханът ми нареди.
— Значи сега си негово куче? Седни, стой, спи до палатката ѝ!
— Да, негово куче съм. Гордея се да съм негово куче. По-добре хрътката на крал, отколкото крал на чакали.
— Защо? — попита Реня.
— Как така защо? Не е ли очевидно? Какво е животът, ако не едно голямо предателство? Започваме млади, пълни с надежда. Слънцето грее и светът ни очаква. Но всяка изминала година ни показва колко сме малки и незначителни пред силата на сезоните. После остаряваш. Силата те изоставя, а светът ти се смее с гласа на по-младите мъже. И умираш. Сам. Непълноценен. Но понякога… понякога се появява човек, който не е незначителен. Той може да промени света, да отнеме силата на сезоните. Той е слънцето.
— И ти смяташ, че Тенака Хан е такъв човек?
— Да смятам? — попита Субодай. — Какво ли разбирам аз от смятане? Преди няколко дни той беше Танцьора. Сам. После взе мен. Едно Копие. После Гитаси. След това Ингис. Накрая народа. Разбираш ли? Няма нищо, което да не може да направи! Нищо!
— Не може да спаси приятелите си.
— Глупава жена. Все още не разбираш.
Реня спря да му обръща внимание и тръгна към центъра на лагера. Той я последва дискретно, на десетина крачки разстояние. Това не му костваше усилия, тъй като я гледаше с неприкрито удоволствие. Тъмните му очи галеха дългите ѝ крака, лекото полюшване на бедрата ѝ. Богове, каква жена само! Толкова млада и силна. Такава животинска грация.
Той започна да си свирка, но звукът умря в мига, когато видя палатката на Хана. Там нямаше стражи. Субодай притича до Реня, за да я спре.
— Не ме докосвай — изсъска тя.
— Нещо не е наред — каза той.
Главата ѝ се надигна, ноздрите ѝ потрепнаха и уловиха миризмите на нощта. Ала вонята на надирите я заобикаляше отвсякъде и тя не успяваше да усети нищо.
Тъмни сенки се придвижиха към палатката.
— Убийци! — извика Субодай, извади меча си и се затича напред.
Тъмните форми се насочиха към него. Тенака Хан излезе от палатката си с оръжие в ръка и видя как Копието си проправя с бой път към него. Видя го и как залита и пада под свистящите остриета.
Тенака пристъпи към убийците.
Из лагера се разнесе зловещ вой и убийците забавиха ход.
После демонът се озова сред тях. Един удар с опакото на дланта запрати едър мъж на десет крачки във въздуха. Втори падна, когато ноктите ѝ раздраха гърлото му. Скоростта ѝ беше невероятна. Тенака притича напред, парира удар от един набит воин и прокара меча си през ребрата му.
Ингис дотича с четиридесет воини и убийците снижиха оръжия, за да застанат с мрачни погледи пред Хана.
Тенака почисти меча си и го прибра в ножницата.
— Разбери кой ги е пратил — каза на Ингис и отиде до мястото, където лежеше Субодай.
От лявата ръка на воина капеше кръв, а в ребрата му се виждаше дълбока рана.
Тенака превърза ръката.
— Ще живееш! — каза той. — Но съм изненадан, че позволи на някакви прокрадващи се в нощта отрепки да те надвият.
— Подхлъзнах се в калта — промърмори Субодай отбранително.
Двама мъже се приближиха, за да отнесат ранения в палатката на Тенака. Ханът се изправи и потърси с поглед Реня, ала тя не се виждаше никъде. Той разпита надирите наоколо и двама казаха, че са я видели да тича на запад. Тенака поиска да доведат коня му.
Ингис се приближи.
— Не е безопасно да я преследваш сам.
— Не е. Но е необходимо.
Той се качи в седлото и се спусна в галоп през лагера. Беше твърде тъмно, за да вижда пътека, но той продължи напред и накрая излезе сред Степите. От Реня нямаше и следа.
На няколко пъти забави коня си и се провикна, ала отговор не последва. Накрая спря животното и се загледа в земята. Напред и вляво имаше малка горичка, скрита от гъсти храсти. Той насочи жребеца натам и потегли бавно, но внезапно конят се задърпа и започна да цвили изплашено. Тенака се опита да го успокои с погалване по врата и нежни думи в ухото, но не успя да го накара да продължи напред. Затова слезе и извади меча си.