Ананаис го пусна и се извърна да намери маската си, разкривайки широкия си гръб на Тенака. И в този миг Тенака разбра какво се иска от него. Изпълни го тъга.
— Не мога да те убия — каза той.
Гигантът се обърна отново, от очите му капеха сълзи.
— О, Тани — каза той и гласът му се накъса, — виж какво ми причиниха!
Падна на колене и скри унищоженото си лице с ръце, а Тенака коленичи в снега до него и го прегърна. Ананаис започна да хлипа и гърдите му се издуваха при всеки мъчителен хлип. Тенака го потупа по гърба, сякаш беше дете, и изпита болката му като собствена.
Ананаис не бе дошъл, за да го убие, а за да умре от ръката му. И той знаеше защо гигантът го вини. В деня, когато пристигна заповедта за разпускането на Дракона, Ананаис бе събрал мъжете и се готвеше да потегли към Дренан, за да свали Ческа от трона. Тенака и ганът на Дракона, Банс, успокоиха ситуацията, напомняйки на мъжете, че са живели и са се били в името на демокрацията. Така революцията приключи, преди да е започнала.
А сега Драконът бе унищожен, земята тънеше в руини и ужасът бродеше из Дренай.
Ананаис се бе оказал прав.
Реня наблюдаваше притихнала, докато хлиповете не престанаха, после се изправи и отиде до двамата мъже. Спря само колкото да добави съчки към гаснещия огън. Ананаис вдигна поглед, видя я и бързо посегна към маската си.
Тя отиде до него, коленичи и нежно докосна дланите, държащи маската на мястото ѝ. Свивайки пръсти около неговите, момичето свали маската, впила тъмните си очи в очите на гиганта.
Когато обезобразеното лице се разкри, Ананаис затвори очи и сведе глава. Реня се приведе и го целуна по челото и по белязаната буза. Той отвори очи.
— Защо? — прошепна.
— Всички имаме белези — отвърна момичето. — Много по-добре е да ги носим отвън, отколкото отвътре.
Тя се изправи и се върна до леглото си.
— Коя е тя? — попита Ананаис.
— Ческа я преследва — отвърна Тенака.
— Нима не преследва всички ни? — отбеляза сухо гигантът и постави маската на лицето си.
— Да, но ние ще го изненадаме — отговори Тенака.
— Би било хубаво.
— Повярвай ми, приятелю. Смятам да го сваля от трона.
— Сам?
Тенака се ухили.
— Все още ли съм сам?
— Не! Имаш ли план?
— Още не.
— Добре. Помислих си, че двамата ще обсадим Дренан!
— И дотам може да се стигне! Колцина от Дракона са още живи?
— Съвсем малко са. Повечето последваха призива. И аз щях да го сторя, ако ме бе достигнал навреме. Декадо е още жив.
— Това е добра новина — отвърна Тенака.
— Всъщност не е. Станал е монах.
— Монах! Декадо? Та той живееше, за да убива!
— Вече не. Да събереш армия ли мислиш?
— Не, тя няма да свърши работа срещу съчетаните. Те са твърде силни, твърде бързи…
— Могат да бъдат надвити — каза Ананаис.
— Не и от хора.
— Аз надвих един.
— Ти?
— Да. След като ни разпуснаха, се опитах да стана фермер. Не се получи. Имах значителни дългове, а Ческа бе отворил арените за бойни игри, така че станах гладиатор. Мислех си, че може би като участвам в три битки, ще спечеля достатъчно, за да изплатя дълговете си. Но този живот ми хареса, знаеш ли? Биех се под друго име, но Ческа разбра кой съм. Поне така предполагам. Трябваше да се бия с мъж на име Треус, но когато портите се отвориха, там стоеше съчетан. Богове, трябва да е бил поне три метра! Обаче успях да го победя. В името на всички демони в ада, победих го!
— Как?
— Оставих го да се приближи и да си мисли, че е спечелил. После го изкормих с ножа си.
— Поел си ужасен риск — каза Тенака.
— Да.
— Но си се измъкнал невредим?
— Не съвсем — отвърна Ананаис. — Той ми изтръгна лицето.
— Знаеш ли, наистина си мислех, че мога да те убия — каза Ананаис, докато седяха заедно край огъня. — Наистина го вярвах. Мразех те. Колкото повече виждах колко страда народът, толкова повече си мислех за теб. Чувствах се излъган — сякаш всичко, за което някога съм живял, е било съсипано. И когато съчетаният… когато бях ранен… изгубих ума си. Смелостта си. Всичко.
Тенака седеше, без да продума. Сърцето му тежеше. Помнеше Ананаис като суетен човек, но надарен с чувство за хумор, което винаги насочваше към себе си; това пречеше на суетата му да стане неприятна. И беше красив, дамите го обожаваха. Тенака не го прекъсна. Струваше му се, че е минало много, много дълго време, откакто приятелят му за последно е седял в нечия компания. Думите се изливаха като потоп, ала гигантът неспирно се връщаше към омразата си към надирския принц.
— Знаех, че е ирационално, но не можех да се спра. И когато открих телата при казармите и разбрах, че ти си ги избил, побеснях. Докато не те видях седнал тук. И тогава… тогава…