— Зараснали ли са?
— Повече или по-малко. Единият под дясното ми око се отваря от време на време. Оправям се и така.
— Ще го излекувам.
— Не е необходимо.
— Но е дреболия. Искам да го направя за теб. Не бой се. Виждала съм белези и преди.
— Не и като тези, господарке. Под тази маска няма лице. Ала някога бях красив.
— Все още си красив — отвърна тя.
Сините му очи пламнаха и той се приведе напред, стиснал юмрук.
— Не ме прави на глупак, жено!
— Просто исках да кажа…
— Знам какво искаше — искаше да си учтива. Е, аз не се нуждая от учтивост. Или разбиране. Някога бях красив и се наслаждавах на това. Сега съм чудовище и съм се научил да живея с истината.
— А сега ти слушай — нареди Валтая и се приведе напред, подпряна на лакти. — Онова, което щях да кажа, е, че външният вид няма никакво значение за мен. Делата рисуват по-ясни картини от кожа, висяща от кости и сухожилия. Онова, което стори днес, беше красиво.
Ананаис се облегна в стола си и скръсти ръце пред широките си гърди.
— Съжалявам — каза той. — Прости ми.
Тя се засмя, после се пресегна и стисна ръката му.
— Нямам за какво да ти прощавам. Просто сега се познаваме малко по-добре.
— Защо искаха да те изгорят? — попита той, полагайки длан върху нейната. Топлината на кожата ѝ беше приятна.
Тя сви рамене.
— Занимавам се с билки и лекарства. И винаги казвам истината.
— Това обяснява обвиненията във вещерство и подбуждане на размирици. Ами кражбата?
— Взех един кон назаем. Разкажи ми за себе си.
— Няма много за казване. Аз съм воин, който търси война.
— Затова ли си се върнал в Дренай?
— Кой знае?
— Наистина ли имаш армия?
— Състои се от двама души. Но това е някакво начало.
— Виждам, че си оптимист. И приятелят ти ли се бие толкова добре?
— По-добре. Той е Тенака Хан.
— Надирският принц? Ханът на Сенките?
— Познаваш историята си.
— Отгледана съм в Дрос Делнох — каза Валтая и отпи от виното си. — Мислех, че е умрял заедно с останалите от Дракона.
— Мъже като Тенака не умират лесно.
— Значи ти трябва да си Ананаис. Златния?
— Някога имах тази чест.
— И за двама ви се носят легенди. Разправят как сте избили двадесет вагрийски бандити на сто мили от Соуса. И как по-късно сте обкръжили и унищожили голяма група робовладелци близо до Пурдол на изток.
— Не бяха двадесет, а само седем — и един от тях имаше треска. А робовладелците превъзхождахме числено, двама към един.
— А не сте ли спасили лентрийска принцеса от надирските племена, пътувайки стотици левги на север?
— Не, но често се чудя как точно се е зародила тази история. Всичко това е станало, преди да се родиш — откъде знаеш толкова много?
— Слушам Катерача. Той разказва прекрасни истории. Защо ме спаси днес?
— Що за въпрос е това? Нима не съм човекът, пропътувал стотици левги, за да спаси лентрийска принцеса?
— Аз не съм принцеса.
— А аз не съм герой.
— Изправи се срещу съчетан.
— Да. Но още след първия ми удар той умираше. В ръкавиците ми има отровни игли.
— При все това не са мнозина онези, които биха застанали срещу тези чудовища.
— Тенака щеше да го убие без ръкавиците. Той е вторият най-бърз воин, когото познавам.
— Вторият?
— Нима никога не си чувала за Декадо?
Тенака разпали огъня и коленичи до спящата Реня. Тя дишаше равномерно. Той докосна нежно лицето ѝ и я погали по бузата. После я остави и отиде до върха на близкия хребет. Загледа се над вълнистите хълмове и равнини на юг, докато изгревът пламтеше над Скейнските планини.
Гори, реки и дълги поляни се размиваха в далечната синя мараня, сякаш небето се бе разтопило, за да се слее със земята. На югозапад упоритата планина Скода пронизваше облаците с върхове като кинжали, червени като кръв и блестящи гордо.
Тенака потрепери и се уви в наметалото си. Лишена от човешки живот, земята бе красива.
Мислите му се отнесоха безцелно, но лицето на Реня постоянно се връщаше в тях.
Обичаше ли я? Можеше ли любовта да се роди с такава скорост, или това бе само страстта на един самотен мъж към дете на страданието?
Тя се нуждаеше от него.
Но дали той се нуждаеше от нея?
Особено сега, когато му предстоеше всичко това?
Глупак такъв, каза си той, представяйки си живот с Реня в своя вентрийски дворец. Твърде късно е за това! Ти си човекът, слязъл от планината.
Тенака седна на един плосък камък и разтърка очи.
Какъв е смисълът на тази безнадеждна мисия, запита се той и изпита горчивина. Можеше да убие Ческа — не се съмняваше в това. Но какъв беше смисълът? Щеше ли да се промени светът от смъртта на един деспот?