Тя отиде до него и докосна нежно бузата му.
— Край на бягството, Аулин. Край на страха. Нека Източникът те отведе у дома!
После покри лицето му с одеялото.
— Сега задължението ти към него приключи — каза Реня на смълчания Тенака.
— Още не — отвърна той и затвори прозореца. — Той ми каза, че знае начин да прекрати господството на Ческа. Знаеш ли какво е имал предвид?
— Не.
Тя му обърна гръб и взе наметалото си, изпитала внезапна празнота в сърцето си. После се спря и дрехата падна от ръцете ѝ, докато гледаше умиращия огън. Поклати глава. Реалността се оттегли. За какво ѝ оставаше да живее?
За нищо.
За какво оставаше да я е грижа?
За нищо.
Коленичи до огъня и се вгледа в него, без да мига, докато ужасна болка не изпълни празнотата отвътре. Животът на Аулин беше за нея устойчива нишка, изтъкана от доброта, нежност и загриженост. Той никога не бе проявявал умишлена жестокост или злоба; никога алчност. Ала животът му бе приключил в изоставена казарма — преследван като животно, предаден от приятелите си и изгубил своя бог.
Тенака я гледаше без следа от емоция във виолетовите си очи. Той бе свикнал със смъртта. Тихо прибра нещата си в платнената раница и помогна на момичето да се изправи. Завърза наметалото ѝ, избута я внимателно през вратата и каза:
— Чакай тук.
Върна се до леглото и отметна одеялото от трупа. Очите на стареца се бяха отворили и той сякаш се взираше в него.
— Спи спокойно — прошепна Тенака. — Аз ще се погрижа за нея.
После затвори мъртвите очи и сгъна одеялото си.
Отвън въздухът беше свеж. Вятърът бе замрял и слънцето блестеше слабо в ясното небе. Тенака вдиша дълбоко и бавно.
— Сега всичко приключи — прошепна Реня.
Тенака се огледа.
Четирима воини бяха излезли сред дърветата и вървяха към тях с извадени мечове.
— Остави ме — каза тя.
— Замълчи.
Той освободи каишите на раницата си и я остави в снега, после отметна наметалото от раменете си, разкривайки меча и ловджийския си нож. Направи десет крачки напред и зачака воините, преценявайки всеки поотделно.
Те носеха червените и бронзови нагръдници на Делнох.
— Какво търсите? — попита Тенака, когато се приближиха.
Никой от тях не проговори, което доказа, че са ветерани, но се раздалечиха леко един от друг — готови да отвърнат на атаката му.
— Говорете, или императорът ще вземе главите ви! — каза Тенака.
Това ги спря и погледите им се стрелнаха към мъж с остри черти отляво; той пристъпи напред, в сините му очи имаше студ и ненавист.
— И откога един северен дивак използва името на императора като заплаха? — изсъска той.
Тенака се усмихна. Те бяха спрели и чакаха отговора му; бяха изгубили целеустремеността си.
— Може би трябва да обясня — каза той и пристъпи към мъжа, все така усмихнат. — Положението, значи, е такова…
Ръката му се стрелна напред и нагоре с протегнати пръсти и разби носа на мъжа. Тънкият хрущял се заби в мозъка и воинът се свлече без звук. Тенака се извъртя и скочи, а ботушът му се заби в гърлото на втори войник. Още преди да се е приземил, той извади ловджийския си нож. Стъпи на пръсти, превъртя се, парира удар с меч и заби острието във врата на противника си.
Четвъртият мъж тичаше към Реня с вдигнат меч. Тя стоеше неподвижно и го гледаше с безразличие.
Тенака запрати кинжала си и дръжката му удари войника в основата на шлема. Изгубил равновесие, мъжът падна в снега и изпусна меча си. Надигна се леко, но Тенака притича до него, хвърли се на гърба му и го събори отново. Шлемът на войника отхвърча, Тенака го сграбчи за косата, издърпа главата му назад и извъртя рязко брадичката му наляво. Вратът на мъжа се прекърши като сухо дърво.
Тенака се изправи, взе ножа си, почисти го и го прибра. Огледа площада, но го посрещна единствено тишина.
— Ние, надирите — прошепна и затвори очи.
— Ще тръгваме ли? — попита Реня.
Объркан, той я хвана за ръката и се вгледа в очите ѝ.
— Какво ти става? Нима искаш да умреш?
— Не — отвърна тя разсеяно.
— Тогава защо стоеше така?
— Не зная. Ще тръгваме ли?
В черните ѝ като нощта очи се появиха сълзи и покапаха по бузите ѝ, ала бледото ѝ лице остана безизразно. Тенака протегна ръка и избърса една сълза.
— Моля те, не ме пипай — прошепна Реня.
— Слушай ме. Старецът искаше да живееш; беше го грижа за теб.
— Няма значение.
— За него имаше!
— А за теб има ли?
Въпросът го смрази, удари го почти физически. Той бързо премисли кой е верният отговор.