Очите на Райван запламтяха.
— С всичко това мога да се справя. Повярвай го! Никой няма да оспори заповедите ми.
Ананаис се усмихна широко под маската. В гласа на Райван се чуваха гръмотевици, а квадратната ѝ брадичка стърчеше предизвикателно. Тя вероятно беше права, помисли си той. Мъжът, който застанеше срещу нея, трябваше да е доста смел. А всички смели мъже ги очакваше още по-сериозен противник.
През следващите дни Ананаис раздели времето си между малката армия, пазеща външния периметър, и издигането на поне донякъде стабилна крепост във вътрешния. По-малките пътеки и долини бяха блокирани, а основните проходи — долините Тарск и Магадон — бързо бяха стеснени с канари. През дългите дневни часове коравите планинци от Скода издигаха укрепленията си, търкаляха огромни камъни от хълмовете и ги вкопаваха на мястото им на входовете на долините. Малко по малко стените се издигнаха високо. Наложи се по-опитните занаятчии да построят скрипци и дървени кули, за да могат по-големите канари да се вдигнат с въжета и да бъдат разположени, където са нужни. После ги спояваха със смесица от глина и каменен прах.
Главният строител — и архитект на стената — беше вагрийски преселник на име Лепое. Той бе висок, мургав, оплешивяващ и неуморим. Хората се движеха предпазливо около него, защото той имаше изнервящия навик да гледа през човека и да го игнорира напълно, докато умът му се бори с някакъв архитектурен проблем. А после, когато проблемът му се решеше, усмивката му внезапно ставаше топла и приятелска. Малцина работници успяваха да не изостават от скоростта му и той често работеше до късно през нощта, планирайки подобрения или поемайки водачеството на някоя бригада, която караше да работи на лунна светлина.
Когато стените бяха почти готови, Лепое прибави ново подобрение. Работниците поставиха и закрепиха хитроумно дъски, които оформиха парапет, по който можеше да се ходи, а междувременно външната страна бе намазана с хоросан и изгладена, което я правеше по-трудна за изкачване от врага.
Лепое разположи два от огромните лъкове на Лейк близо до центъра на всяка стена. После самият Лейк и дванадесетимата мъже, които бе обучил да боравят с тях, ги изпитаха, за да преценят обхвата и разпръскването на снарядите. До оръжията бяха поставени чували със снаряди, както и няколко хиляди стрели.
— Всичко изглежда много стабилно — каза Торн на Ананаис. — Но това определено не е Дрос Делнох!
Гигантът отиде до укрепленията на Магадон, за да прецени потенциалните посоки, от които можеха да бъдат атакувани. Стените обезсмисляха конницата на Ческа, ала съчетаните нямаше да имат проблем да ги изкачат. Лепое бе направил чудо, издигайки ги на височина петнадесет стъпки, ала това нямаше да бъде достатъчно. Оръжията на Лейк щяха да нанесат жестоки поражения на около тридесет крачки от стената, но на по-близко разстояние щяха да са безполезни.
Ананаис прати Торн да прекоси с кон двете мили път до Тарск. После накара двама мъже да пробягат същото разстояние. Пътуването отне на Торн по-малко от пет минути, а на бегачите им бяха нужни почти дванадесет.
Проблемът на генерала беше сериозен. Ческа най-вероятно щеше да удари двете долини едновременно и ако едната бъдеше преодоляна, втората беше обречена. Съответно някъде между двете трябваше да има трети отряд, готов да потегли на мига, ако някоя от стените е подложена на твърде голям риск. Ала стените можеха да се превземат за секунди, а те нямаха много време. Сигналните огньове бяха безполезни, защото между двата входа на долините се издигаше един от върховете на Скода.
Лепое обаче разреши проблема, като предложи триъгълна система за комуникация. През деня можеха да се използват огледала или фенери, които да пращат послания обратно в долината, където група мъже постоянно щеше да бди за тях. Веднъж получили съобщението, те щяха да го предадат на втората долина по същия начин. Между долините щеше да лагерува отряд от петстотин мъже и при сигнал те щяха да яздят като вихър. Изпробваха системата много пъти както през деня, така и в мрака на нощта, докато Ананаис не бе удовлетворен, че са достигнали предела на ефикасността си. Отрядът можеше да се отзове на зов за помощ за четири минути. На генерала му се искаше да има начин да намали времето наполовина, ала и това му стигаше.
Валтая се бе преместила с Райван в планините, за да поеме контрола над лекарствата. На Ананаис тя му липсваше ужасно; имаше странно усещане за зла прокоба, което не можеше да прогони напълно. Никога не се бе замислял твърде много за смъртта; сега обаче мисълта го тормозеше постоянно. Когато Валтая се сбогува с него предната нощ, той се чувстваше по-нещастен откогато и да било. Прегърна я и се помъчи да изкаже онова, което чувстваше, отчаяно копнеещ да ѝ разкрие дълбините на любовта, която изпитваше към нея.