Оцелелите двама надири се спуснаха в бягство, а Субодай приближи коня си до Тенака.
— Тази твоя жена… — прошепна той и се почука по слепоочието. — Луда е като лунно псе!
— Обичам ги луди — каза Тенака.
— Движиш се добре, Танцьоре! Мисля, че си повече надир, отколкото дренаец.
— Някои не биха сметнали това за комплимент.
— Глупаци! Нямам време за глупаци. Колко от понитата мога да задържа? — попита надирът, оглеждайки шестте животни.
— Всичките — каза Тенака.
— Откъде се взе тази щедрост?
— Така не ми се налага да те убивам — отвърна Тенака.
Думите пронизаха Субодай като ледени ножове, но той се насили да се усмихне и отвърна на хладния поглед на виолетовите очи. В тях виждаше знание и това го изплаши. Тенака знаеше за плана му да го ограби и убие. Също толкова сигурно, колкото, че козите имат рога.
Той сви рамене.
— Щях да изчакам, докато уговорката ни приключи.
— Зная. Хайде, да продължаваме.
Субодай потрепери; Тенака не беше човек. После погледна понитата. И все пак, човек или не, благодарение на него щеше да забогатее.
В продължение на четири дни те се движиха на север, заобикаляйки селата и по-големите групи хора, ала на петия ден храната им свърши и се наложи да влязат в село, сгушено край планинска река. То беше малко, имаше не повече от четирийсет мъже. Първоначално бяха принадлежали към племето на Двойния косъм на североизток, ала вследствие на разцепление сега бяха нотаси — „Безплеменни“, което ги правеше лесна плячка за всеки. Те посрещнаха пътниците предпазливо, без да са сигурни дали не са част от по-голяма група. Тенака виждаше как мозъците им работят — надирският закон на гостоприемството гласеше, че посетителите в лагера ти са неприкосновени. Ала излезеш ли сред Степите…
— Далеч ли си от своите? — попита го водачът на нотасите, едър воин с белязано лице.
— Никога не съм далеч от хората си — отвърна Тенака и прие паница, пълна със стафиди и други сушени плодове.
— Спътникът ти е Копие — каза мъжът.
— Преследваха ни Мулета — отвърна Тенака. — Избихме ги и им взехме понитата. Тъжно е, когато надири убиват надири.
— Но такъв е светът — отбеляза водачът.
— Не и по времето на Улрик.
— Улрик отдавна е мъртъв.
— Някои казват, че ще се върне отново — каза Тенака.
— Хората винаги говорят така за великите крале. Улрик е забравено месо и прашни кости.
— Кой води Вълците? — попита Тенака.
— Ти Вълча глава ли си?
— Аз съм каквото съм. Кой води Вълците?
— Ти си Танцьора.
— Така е.
— Защо си се върнал в Степите?
— Защо сьомгата плува срещу течението?
— За да умре — отвърна водачът и се усмихна за първи път.
— Всичко умира рано или късно — отбеляза Тенака. — Някога пустинята, в която се намираме, е била океан. Дори той е умрял, когато светът е паднал. Кой води Вълците?
— Черепоносеца е хан. Така твърди той. Но Мълвящия нож има армия от осем хиляди. Племето се разцепи.
— Значи сега не само надири избиват надири, но и Вълци разкъсват Вълци?
— Светът е такъв — каза отново водачът.
— Кой е по-близо?
— Черепоносеца. На два дни път на североизток.
— Ще почина тук през нощта. Утре ще ида при него.
— Той ще те убие, Танцьоре!
— Трудно е да бъда убит. Кажи го на младите мъже в селото.
— Чух те. — Водачът стана, за да излезе от палатката, ала спря на входа. — За да управляваш ли си се върнал?
— Върнал съм се у дома.
— Изморих се да бъда нотас — каза мъжът.
— Пътуването ми е опасно — отвърна Тенака. — Както сам каза, Черепоносеца ще иска смъртта ми. А ти имаш малцина воини.
— В предстоящата война някоя от фракциите ще ни изтреби — каза мъжът. — Но у теб има величие. И ако желаеш, ще те последвам.
Внезапно Тенака изпита покой. Вътрешен мир сякаш извираше от земята под краката му, от далечните сини планини, от шепота на дългите треви на Степите. Той затвори очи и отвори уши за музиката на тишината. Всяка частица от тялото му беше настроена за повика на земята.