У дома!
След четиридесет години Тенака Хан бе научил смисъла на тези думи.
Очите му се отвориха. Водачът стоеше неподвижно, загледан в него; много пъти беше виждал хора в транс и винаги го изпълваше възхищение и тъга, че той самият никога няма да изпита същото.
Тенака се усмихна.
— Последвайте ме — каза той на мъжа, — и ще ви дам света.
— Вълци ли ще бъдем?
— Не. Ще бъдем Възходът на надирите. Ще бъдем Дракона.
Призори четиридесетимата мъже на нотасите, с изключение на тримата съгледвачи, седяха в две редици пред палатката на Тенака. Зад тях бяха децата — осемнадесет момчета и три момичета. Последни бяха петдесет и двете жени.
Субодай стоеше на разстояние от групата, удивен от новото развитие. В това нямаше никакъв смисъл. Кой би искал да създаде ново племе в навечерието на гражданска война? И какво щеше да спечели Тенака от тази смотана сбирщина козари? Воинът Копие не разбираше; затова отиде до една празна палатка и се почерпи с малко меко сирене и парче твърд черен хляб.
Какво значение имаше?
Когато слънцето стигнеше зенита си, той щеше да помоли Тенака да го освободи от уговорката им, да си вземе шестте понита и да се върне у дома. Четири понита щяха да му купят чудесна жена и можеше да си почине известно време сред западните хълмове. Почеса се по брадата, чудейки се какво ли ще се случи с Тенака Хан.
Внезапно изпита странно нежелание да си тръгне. В суровия свят на Степите рядко се случваше нещо наистина интересно. Бой, обич, чукане, ядене. Тези четири действия не можеха да носят безкрайно разнообразие! Субодай беше на тридесет и четири години и бе напуснал Копията по причина, която никой от тях не можеше да разбере:
Беше му скучно!
Той излезе под слънцето. Козите се лутаха в покрайнините на селото близо до въжетата на понитата, а високо над тях един ястреб кръжеше в търсене на плячка.
Тенака Хан излезе от палатката си и застана пред нотасите със скръстени пред гърдите ръце и безизразно лице.
Водачът отиде до него, падна на колене, приведе се ниско и целуна краката му. Един по един всички нотаси го последваха.
Реня гледаше сцената от палатката. Цялата церемония я тревожеше, както и почти незабележимата промяна, която усещаше у любимия си.
Предната нощ, докато лежаха заедно под кожите, Тенака бе правил любов с нея. Тогава в съзнанието ѝ пламнаха първите искри на страха. Страстта бе там, тръпката от докосването и възбудата, която я оставяше без дъх. Ала Реня усещаше нещо ново в него и не можеше да го разбере. Някъде в него се бе отворила порта, а друга се беше затръшнала. Любовта бе скрита и заключена. Но какво я беше заменило?
Сега тя гледаше мъжа, когото обичаше, докато церемонията продължаваше. Не можеше да види лицето му, ала виждаше лицата на новите му последователи: те сияеха.
Когато и последната от жените отстъпи, Тенака Хан се обърна, без да продума, и отново влезе в палатката. Тогава искрите в Реня се превърнаха в огън, защото лицето му отразяваше онова, в което се бе превърнал. Той вече не беше воин от два свята. Дренайската му кръв бе изсмукана от Степите и бе останал чист надир.
Реня отмести поглед.
До обед жените бяха разглобили палатките и ги бяха натоварили на каруци. После събраха козите и новото племе потегли на североизток. Субодай не бе пожелал да бъде освободен и яздеше редом с Тенака и водача на нотасите, Гитаси.
Тази нощ лагеруваха на южните склонове на редица гористи хълмове. Около полунощ, докато Гитаси и Тенака разговаряха около лагерния огън, внезапен тропот на копита накара воините наоколо да скочат изпод одеялата и да сграбчат мечове и лъкове. Тенака остана на мястото си, седнал с кръстосани крака до пламъците. Той прошепна нещо на Гитаси и белязаният водач притича при мъжете си, за да ги успокои. Тропотът стана по-силен, а после в лагера нахлуха повече от сто воини, които веднага се насочиха към огъня. Тенака не им обърна внимание и продължи да дъвче лента изсушено месо.
Конниците придърпаха юзди и спряха понитата си.
— Намирате се в земята на Вълчата глава — каза водачът им и се плъзна от седлото. Той носеше бронзов шлем, поръбен с козина, и лакиран черен нагръдник със златни линии.
Тенака Хан вдигна поглед към него. Мъжът бе на около петдесет години и множество белези кръстосваха огромните му ръце. Тенака посочи мястото до огъня.
— Добре дошъл в лагера ми — каза той тихо. — Седни и хапни с мен.
— Не се храня с нотаси — отвърна мъжът. — Намирате се на земята на Вълчата глава.
— Седни да ядеш — каза Тенака, — или ще те убия на място.