Големия Роб изпука кокалчета.
– Алекс разтърва едно сбиване преди около час. И двамата не бяха от постоянните клиенти. Изритахме ги, но този, който пръв започна, се върна и сега обикаля отвън.
Блондинката излезе от тоалетната. Дрехите ѝ бяха в ред, гримът ѝ – също, косата ѝ бе прибрана грижливо, а не разпиляна на всички страни. И най-вече брадичката ѝ беше вирната, очите – спокойни и фокусирани, а усмивчицата, загатната върху устните ѝ, правеше, общо взето, посредствената ѝ привлекателност наистина изкусителна.
Тя тръгна между хората, сподирена от погледа на Големия Роб, както и на мнозина други мъже. Ала нея като че ли изобщо не я беше грижа, самоувереността ѝ бе единственият спътник, от който се нуждаеше.
Трез разтърка гърдите си и му се прииска да можеше да омагьоса и себе си и само за миг да преобърне живота си. Но разбира се, всичкото самоусъвършенстване на света не би променило факта, че с’хийб го искат обратно, за да прекара остатъка от живота си като жребец за разплод.
– Шефе?
– Извинявай, какво?
– Искаш ли да изпаря онзи тип?
Трез потърка лице.
– Аз ще ида да се оправя с него. Как изглежда?
– Бяло момче, черни дрехи, коса като на Кийт Ричардс4.
– Е, това стеснява кръга.
– Ще го видиш отвън. Не чака на опашката.
Трез кимна и се насочи към вратата, проправяйки си път през тълпата. Докато вървеше, несъзнателно се оглеждаше, търсейки признаци за назряващ конфликт, който би могъл да прерасне от мъжкарско перчене в истински побой.
С достатъчно пиячка в себе си, почти всеки можеше да се превърне в преливащ от агресия задник.
На около половината разстояние от изхода Трез зърна металически проблясък от дясната си страна, но когато спря и съсредоточи върху него сетива, различни от зрението си, не откри нищо, така че продължи. Излезе навън, кимна на Айвън и новия тип, които работеха на входа, и тръгна покрай опашката с чакащи, пълна с обичайните заподозрени.
Не от типа на Кевин Спейси, разбира се… и толкова по-жалко – той страшно си падаше по този филм. Никой на тротоара не отговаряше на описанието, дадено му от Големия Роб. Вероятно който и да беше мъжът, се бе разкарал.
Трез погледна обратно към входа и беше заслепен от фаровете на бавно движеща се кола. Светлината опари очите му и го накара да се отдръпне. Примигвайки, за да проясни зрението си, той някак успя да се добере до предната част на опашката и…
– Какво, по дяволите… на тоя мястото му изобщо не е тук! Защо го пускате! Когато си даде сметка, че говорят за него, Трез спря и погледна през рамо. Идиотът с голямата уста и гадното отношение нямаше и метър и осемдесет и едва ли беше повече от петдесет килограма… и не беше момиче. Копелето очевидно страдаше от синдрома на териера, вперило пламнали очички в Трез и задъхано от възмущение. Вероятно играеше „World of Warcaft“6 или както там се казваше, вследствие на което беше забравил, че ако ще се държиш като пълен с предразсъдъци задник, няма да е зле да си в състояние да подкрепиш големите си приказки с дела.
Трез се приведе към него и му даде мъничко време, за да прецени разликата в размерите им… и я виж ти, устата на копелето се затвори и си остана затворена.
– Аз съм собственикът на това място – каза Трез ниско. – Така че въпросът е защо, по дяволите, да пусна теб. – Той погледна към Айвън. – Не е добре дошъл тук. Никога.
Думите му бяха последвани от размяна на реплики, но той беше казал каквото имаше да казва. Като сянка, той бе свикнал да го зяпат. Обикновените вампири не знаеха как да се държат с такива като него, пък и честно казано, него също не го беше грижа за тях. Всъщност той бе възпитан с идеята, че двете раси не бива да се смесват, а после се беше появил Ривендж, за да помогне на него и брат му в тяхното изгнание. В началото Трез беше подозрителен, поне докато не си даде сметка, че Рив е точно като тях – чужденец в затвореното общество на вампири, които не уважаваше.
А що се отнасяше до света на хората, всички го вземаха за чернокож и му прикачваха собствените си расови стереотипи, били те добри или лоши. Ала именно там се криеше иронията – той не беше нито „афро“, нито „американец“, така че никое от двете определения не се отнасяше до него, макар кожата му да беше тъмна.
Типично за хората – толкова егоцентрични, че виждаха себе си в абсолютно всичко. Междувременно сред тях живееха други видове, а те и представа си нямаха. И все пак, ако някое тъпо копеле решеше да му излезе с расистки номера пред входа на собствения му клуб, Трез определено щеше да го прати на майната му.
Когато се озова обратно в клуба, бе посрещнат от пулсиращи светлини и шум – беше, като да се блъсне в тухлена стена, и трябваше да положи усилие, за да преодолее съпротивлението. Припламващите светлини бяха прекалено ярки, а звукът бе още по-ужасен, рикоширащ във вътрешността на черепа му, докато не се превърнеше в неразбираема бъркотия.