Какво си мислеха служителите му, по дяволите? Кой им бе казал да надуят музиката така…
О… мамка му.
Трез разтърка очи, примига няколко пъти и… аха, ето ги, в десния квадрант: редица назъбени линии, блещукащи като слънчеви лъчи през стъклено украшение.
– По дяволите…
Благодарение на секса в тоалетната блондинката беше получила ремонт на машинариите в главата си, а на него му предстоеше да се наслади на осем до десет часа повръщане, диария и пронизващо главоболие.
Като всички страдащи от мигрена, Трез си погледна часовника. Оставаха му около двайсетина минути, преди веселието да започне, и не можеше да си позволи да ги пропилее.
Ускори крачка, проправяйки си път между телата, кимайки на работещите момичета и екипа на охраната, сякаш всичко беше наред. След това мина в задната част на сградата, до която достъп имаше единствено персоналът, взе от кабинета си коженото яке и ключовете и излезе на паркинга. Беемвето му го чакаше и докато се качваше в него, слагаше си колана и натискаше газта, на Трез му се прииска все още да живееше в „Комодор“, защото тогава би могъл да помоли някой от охраната да го откара.
Ала сега, когато живееше с Братството, външни лица в ролята на шофьори бяха повече от нежелателни. Разбира се, можеше да позвъни на брат си, но Ай Ем щеше да му сервира една от мълчаливите си лекции, а последното, от което Трез се нуждаеше, бе подобен оглушителен шум – Ай Ем бе единственият, когото познаваше, способен да направи тишината по-ужасна за ушите от излитането на реактивен самолет.
Телефонът му иззвъня и той си помисли, че ще е най-добре да се обади и да съобщи на всички, че за момента е извън играта. Извади апарата, погледна…
– Страхотно.
За съжаление, нямаше как да остави гласовата поща да се погрижи за брат му, така че прокара пръст по екрана и поднесе мобилния към ухото си, въпреки че в Ню Йорк беше задължително използването на хендсфри.
Ай Ем не му даде възможност дори за едно „здрасти“.
– Имаш мигрена.
– Не знаех, че си медиум.
– Не съм. Просто пристигнах тъкмо когато ти се изнасяше. В момента карам след теб и има само една причина да шофираш по този начин в един през нощта.
Трез погледна в огледалото за обратно виждане и изпита прилив на гордост от себе си – ако извиеше глава на една страна, дори можеше да види два фара.
– Отбий край пътя.
– Нищо ми…
– Отбий, мамка му. След като те откарам вкъщи, ще се върна за колата ти.
Без дори да намали, Трез продължи към „Нортуей“, мислейки си, че да, може да го направи, ако нямате нищо против.
Добър план. Поне докато в насрещната лента не се зададе кола, заслепявайки го с фаровете си, когато се приближи, така че беше принуден да намали скоростта. Примигвайки, за да проясни зрението си, той вече се канеше да натисне отново газта и да продължи, ала в този миг истината за положението му го осени с кристална яснота – времето му изтичаше и далеч не ставаше дума само за мигрената.
С’хийб щяха да ескалират усилията си да го върнат обратно на територията си и един господ знаеше какъв щеше да бъде следващият им ход. Последното, от което Ай Ем се нуждаеше, бе да види как брат му умира пред очите му. Трез и така вече му беше навредил предостатъчно. Беемве, пламнало като факла, определено не беше най-добрият край на списъка с подвизите му.
И така, той се предаде и отби встрани от пътя. Натисна спирачките и облегна глава на волана. Въпреки че беше затворил очи, аурата продължи настъплението си, разпространяваше се, издигаше се нагоре. А когато изчезнеше? Време за купон… и то не от веселите.
Докато чакаше Ай Ем да спре до него, Трез си помисли, че бе същинска ирония как понякога да постъпиш правилно ти се струва пълно поражение.
4
– Добре, да видим какво има тук…
Всъщност по-подходящият въпрос би бил „какво няма“, помисли си Бет, докато се навеждаше над едно чекмедже на фризера, посветено изцяло на сладоледа.
Оказваше се, че бременните жени страшно си падат по ледената сладост. Е, добре де, бременната Избраница Лейла си падаше по сладоледа и Бет ѝ носеше все един и същи вид като по часовник, всяка нощ през последните… Всъщност колко време беше минало от периода на нужда на Лейла?