Господи, времето летеше.
Докато броеше дните, Бет ясно си даваше сметка, че не мисли за напредването на бременността на Лейла. Онова, което пресмяташе в действителност, бяха часовете, които тя бе прекарала в онази стая близо до нея, надявайки се, че поне веднъж старите поверия ще се окажат истина. Не се качваше там просто за да бъде добра компания или грижовна приятелка.
Не. Макар че защо, по дяволите, бе решила, че с Рот се нуждаят от бебе насред цялата тази драма, си беше истинска загадка. Ала майката природа я бе тласнала по път, който не можеше нито да изостави, нито да проумее, нито да надвие инстинкта си с доводите на разума.
Не че напоследък беше обсъждала темата с Рот. Сякаш той вече си нямаше предостатъчно грижи. И все пак, ако можеше да даде начален тласък на периода си на нужда…
Просто искаше да държи в ръцете си частица от себе си и Рот и колкото по-опасни ставаха нещата с шайката копелета, толкова повече се усилваше тази потребност. Което може би бе най-тъжният коментар за случващото се с тях двамата.
Поне късче от него щеше да оцелее, ако шайката копелета успееха да го убият…
Вълната от болка, която я заля при тази мисъл, бе толкова силна, че Бет се облегна безсилно на фризера и трябваше да мине известно време, преди да успее да насочи вниманието си обратно към изобилието от най-различни марки сладолед.
Далеч по-безопасно бе да се терзае за това, какъв вкус да си избере тази вечер. За Лейла винаги беше ванилия – единственият, който ѝ понасяше на стомаха. Бет обаче можеше да избере каквото си поиска, а благодарение на всеизвестния апетит на Рейдж имаше безброй възможности.
Докато се опитваше да намери вдъхновение, изпита чувството, че се е върнала в детството – съвременно ехо от дните, когато, стиснала в шепа един от изкараните с тежък труд долари, изминаваше половин миля, за да отиде в бакалията на Мак, където се чудеше двайсетина минути, преди да си вземе все същия шоколадов сладолед, който винаги си купуваше. Интересно, и до днес помнеше как цялото място миришеше на вафлените фунийки, които Мак лично правеше. А и касата – от едновремешния модел с ръчка за отваряне. Когато отидеше да плати, Мак винаги ѝ даваше червена пластмасова лъжичка, салфетка и усмивка, както и двайсет и шест цента ресто.
Винаги беше особено мил със сираците, които живееха в „Света Богородица“. Всъщност доста хора проявяваха добрина към нея и останалите деца, които никой не искаше или пък нямаха късмет.
– Мента и шоколадови парченца – реши тя и се протегна, за да извади една кутия от задната част на фризера, наслаждавайки се на студения въздух, който я лъхна.
Въпреки че беше декември, усети, че жадува за хладината му, кожата ѝ настръхна, порите на лицето ѝ се свиха, сухота изпълни ноздрите ѝ. Май още бе разгорещена от секса, който бяха правили преди малко.
Затвори очи и си представи как Рот я слага на пода и разкъсва дрехите ѝ. Толкова невероятно. И точно това, от което се нуждаеха.
Макар че ненавиждаше начина, по който се чувстваше сега. Той бе така далеч, въпреки че тялото му бе само един етаж над нея, в кабинета му. Може би това бе още една причина да иска дете.
Съсредоточи се, съсредоточи се.
– Ванилия, ванилия… къде си?
Когато стана ясно, че ванилията е геройски загинала, трябваше да се задоволи с голяма кутия с три вкуса. Нищо работа – малка хирургическа екстракция и в купата на Лейла щеше да се озове само ванилията, без никакви замърсители като ягоди и шоколад.
Излезе от килера и се върна в кухнята, където я посрещна райско ухание – сладкият земен дъх на леко задушени лук и гъби, примесен с босилек и риган. Само че тази ароматна амброзия не беше подготовка за Последното хранене, а и зад тигана не стоеше някой от догените.
Не. Беше Ай Ем. Отново. Което, като се имаше предвид, че той май имаше навика да готви, когато е стресиран, означаваше, че и някой друг освен нея изживява гаден период.
Двете сенки бяха най-новата добавка към домакинството на Братството и като главен готвач в страшно изискан ресторант, Ай Ем много бързо се бе доказал с лингуините. Което не означаваше, че Фриц одобрява той да се вихри из кухнята – както винаги, икономът се навърташе наоколо, на ръба на това, да получи удар, задето един от гостите изобщо се е заловил да готви.
– Ухае вкусно – подхвърли Бет, докато оставяше кутиите със сладолед върху огромния гранитен плот.
Така и не можа да извади купи и лъжици. Фриц се хвърли да отваря шкафове и чекмеджета и на Бет сърце не ѝ даде да му каже, че няма нужда да ѝ прислужва.
– Е, какво е този път? – попита тя сянката.