Господи, така ѝ се искаше да го бе познавала.
Особено сега.
Когато изкачи стълбите, завари вратата на кабинета отворена, а мъжа си – там, където ненавиждаше да бъде: превит над купища листове, изписани с Брайловата азбука; едрите му рамене закриваха по-голямата част от резбования престол, на който седеше, умелите му пръсти проследяваха ред след ред, челото му беше набраздено от дълбоки бръчки над тъмните очила…
И мъжът ѝ, и Джордж, обичното му куче водач, вдигнаха глави, сякаш бяха доловили аромата ѝ.
– Лийлан. – Гласът на Рот прозвуча като въздишка.
Голдън ретривърът скочи от пода, размахал вирнатата си опашка и разтеглил муцуна в широка усмивка, която го накара да кихне. Бет бе единствената, заради която Джордж се усмихваше, макар че колкото и да я обичаше, никога не се отделяше от Рот.
Тя остави сребърния поднос със сладоледа върху една масичка в коридора и влезе в кабинета, махвайки на Сакстън, който седеше на обичайното си място върху един от бледосините френски дивани.
– Как са най-здраво работещите мъже на планетата?
Юристът, специалист по Древните закони, се надигна иззад собствената си купчина хартии и ѝ се поклони; ушитият по поръчка костюм стоеше превъзходно върху тялото му.
– Изглеждаш прекрасно.
Е, какво по-добро за външния вид от малко страстна любов.
– Благодаря. – Бет заобиколи внушителното писалище и взе лицето на своя съпруг между дланите си.
– Здравей.
– Толкова се радвам, че си тук – прошепна той, сякаш не се бяха виждали от години.
Докато се навеждаше, за да го целуне по устните, Бет знаеше, че е затворил очи, макар да не ги виждаше зад тъмните очила.
А после беше ред на кучето.
– Как си, Джордж? – Тя лепна една целувка върху меката кучешка муцуна. – Грижиш ли се за нашия крал?
Сумтенето и тупкането на опашката му по пода бяха по-красноречиви от всяко „да“, изречено с думи.
– Е, върху какво работите, момчета? – попита тя, когато Рот я придърпа в скута си и започна да я милва по гърба.
Странно. Преди да го срещне, ненавиждаше сладникавото, лигаво държание, което двойките толкова обичаха. Ала времената се бяха променили.
– Просто декрети.
Разбирай: пълни глупости, които бих предпочел да подпаля, вместо да се занимавам с тях.
– Остават ни още две дузини. – Сакстън опъна дясната си ръка, сякаш се беше схванала. – А след това ни чакат решения по спорове, както и обявявания на раждания и смърт.
Рот отметна глава назад.
– Все си мисля, че трябва да има по-добър начин да се върши всичко това. Неприятно ми е да те превръщам в секретар, Сакстън.
Другият вампир сви рамене над бележника си.
– Нямам нищо против. Важното е работата да се свърши.
– И като стана дума за това, каква е следващата ни задача?
Сакстън извади лист хартия от дебела папка.
– Така. Този благороден вампир иска да си вземе още една шелан…
Бет извъртя очи.
– Какво, вампирска полигамия?
– Законът разрешава. – Сакстън поклати глава. – Макар че, откровено казано, като гей изобщо не ми е ясно защо някой би пожелал дори една, да не говорим пък за няколко… о, разбира се, с изключение на теб, кралице. За теб си струва да се направи изключение.
– Внимавай, адвокате – изръмжа Рот.
– Шегичка – отвърна Сакстън.
Бет се усмихна – колко комфортно се чувстваха един с друг.
– Я чакайте, значи, това с двете жени е нещо нормално?
Сакстън повдигна рамене с изящен жест.
– Беше по-разпространено, когато населението бе по-многобройно. Сега от всичко имаме по-малко – обвързвания, раждания, смърт.
Рот доближи устни до ухото ѝ.
– Можеш ли да останеш с мен, докато съм в почивка?
Бедрата му помръднаха и Бет разбра, че мислите му са навлезли в хоризонтална територия. Или пък вертикална… той определено беше достатъчно силен, за да я задържи над пода колкото дълго си поиска.
По тялото ѝ полази топлина… и в същия миг си спомни за сладоледа, който бе оставила в коридора.
– Ще ми дадеш ли един час? Трябва да…
Силен трясък откъм горния етаж накара и тримата да завъртят глави.
– Какво беше това, по дяволите? – процеди Рот.
* * *
Кор приклекна насред тясната уличка, закрил раната си с ръка, докато край него отекваха гърмежи, а свистенето на автомобилни гуми оповести пристигането на още гангстери.
Прикритие. Нуждаеше се от прикритие… незабавно. Тези човеци не ги беше грижа за него, но изстрелите им валяха като дъжд, непредсказуеми и неподбиращи като стадо препускащи бикове.
Отскочи назад и се долепи до сградата. Болката в рамото беше пронизваща, ала нямаше време да мисли за нея. Погледна наляво… после надясно… Единственото, което видя, бе врата на около четири-пет метра, така че легна на земята и се претърколи до нея, изваждайки пистолета си в движение. Изстреля два куршума в стоманената ключалка, изрита вратата и се хвърли в мрака от другата страна.