Докато седанът навлизаше все по-навътре в шибаната пустош, фаровете му осветяваха пътя непосредствено пред тях, извличайки от мрака редици борове и две платна, които обикаляха около подножието на планина. Скоро обаче щеше да съмне – небето на изток бе започнало да придобива прасковен оттенък.
Страхотна новина. Не след дълго най-сетне щяха да отбият от пътя, да се оправят със стоката и най-после да си починат.
Присвил очи, той се приведе над волана. Имаше чувството, че наближават отбивката… След двестатина метра от дясната им страна изникна необозначен черен път. Нямаше смисъл да дава мигач, нито пък да намалява. Ту Тоун завъртя рязко волана и товарът в багажника изтрополя.
И да беше заспала, сега вече беше будна.
Изкачването беше стръмно и колата се движеше по-тежко – декември толкова на север означаваше, че вече е навалял цял куп сняг.
Беше идвал тук само веднъж, и тогава – по същата причина като сега. Шефът не беше някой, когото би искал да разгневиш; сториш ли го, неизменно ще бъдеш отвлечен и доведен тук, където никой никога нямаше да те намери.
Нямаше представа какво беше провинението на тази жена, но това не беше негов проблем. Неговата работа бе да се добере до нея, да я отвлече и да я държи до получаване на по-нататъшни инструкции.
И все пак не можеше да не се зачуди. Последният задник, когото бе доставил в скривалището, беше присвоил петстотин хиляди долара и дванайсет килограма кокаин. Какъв ли номер беше извъртяла тя? И мамка му, Ту Тоун определено се надяваше, че няма да му се наложи да остане тук толкова дълго, колкото миналия път. А и благодарение на предишната задача беше получил и контузия на рамото.
Шефът не обичаше лично да извършва изтезанията. Предпочиташе да гледа. А и не беше, като на Ту Тоун да му се полагаше компенсация заради нещата, които беше направил на онзи тип.
Ала все тая. Той нямаше нищо против тази част от работата. Не беше като някои, които страшно си падаха по нея; не беше и като шефа, който пък изобщо не искаше да си цапа ръцете. Не, той беше по средата между двете крайности – нямаше нищо против да се погрижи, стига да му платяха добре.
– Колко още…
– Четвърт миля.
– Тук е адски студено.
Мъртъв ще ти е още по-студено, копеле.
Шефът беше наел този задник преди около шест месеца и Ту Тоун на два пъти бе работил заедно с него. Все се надяваше, че тъпото лайно ще го „уволнят“ по добрия стар начин, ала засега си оставаше с надеждата. Копелето сякаш беше създадено само за да се понесе по водите на река Хъдсън като подпухнал труп. Или пък да се озове в някоя дупка. И като стана дума за дупки – не се ли казваше Фил? Като онзи състезател по голф?
Страхотна идея.
След един последен завой пред тях изникна невзрачната им крайна цел: едноетажната „ловджийска хижа“ прекрасно се сливаше с пейзажа, почти невидима сред покритите със сняг храсталаци и клоните на вечнозелените дървета. Всъщност тя нарочно бе построена така, че отвън да прилича на порутена съборетина. Отвътре обаче беше същинска крепост, криеща цял куп мрачни тайни.
И онова, което лежеше в багажника, щеше да стане част от списъка с тези тайни.
Ту Тоун никога досега не бе чувал тук да са водили жена. Чудеше се дали е секси? Нямаше как да го прецени, докато я изнасяха от къщата. Може пък да се позабавлява, докато чака да мине времето.
– Какво, по дяволите, е това място? Прилича на шибан кенеф. Има ли отопление?
Ту Тоун притвори очи и прекара през ума си цял куп фантазии, които до една включваха проливане на кръв. След това слезе от колата и се протегна, за да прогони схващането. Човече, трябваше да се изпикае.
Тръгна към вратата, подхвърляйки в движение:
– Извади товара от багажника.
Нямаше защо да се тревожи за ключове. Влизаше се с пръстови отпечатъци.
Докато отиваше към къщата, трябваше да използва фенерче, за да намери привидно порутения вход. Намираше се на около половината разстояние от целта, когато се обърна и извика, тласкан от някакъв инстинкт:
– Внимавай, като отваряш!
– Аха. Все тая. – Фил отиде до багажника. – Да не мислиш, че може да ми направи нещо?
Ту Тоун поклати глава и измърмори:
– С малко повече късмет…
В мига, в който ключалката на багажника щракна, всичко изригна. Пленницата им изскочи оттам, сякаш беше на пружина… и беше намерила оръжие. Червеното сияние на сигнална ракета разцепи мрака, осветявайки страховития удар, с който тя заби пламналия връх на ракетата в лицето на шибания партньор на Ту Тоун…