Усещането беше страхотно.
След поредната кошмарна сесия по царуване (между седем и десет часа от живота му – изгубени безвъзвратно) той бе отишъл в личните си покои.
Бет спеше непробудно.
След като се взира в тавана цял час, Рот звънна на Пейн и ѝ каза, че ще я чака в тренировъчната зала.
Както Рейдж казваше, секс или битка за сваляне на напрежението. Сексът отпадаше, така че…
Впрягайки енергията от удара, Рот последва инерцията и я пренасочи в ритник, от който противницата му загуби равновесие и политна на една страна. Ала не се сгромоляса на тепиха. Не, тя се приземи леко и бързо като котка и Рот разбра, че има планове за него.
Движението на въздуха, миризмата ѝ и звукът от стъпките на босите ѝ крака – всичко това му казваше, че е приклекнала и се кани да се приближи към него. Той се стегна и отпусна тежестта на тялото си в бедрата, наслаждавайки се на усещането от обтегнатите мускули, поели сигурно тежестта на сто и двайсет килограмовото му тяло. Долепи лакти до себе си, изчака тя да се приближи и замахна право напред. Със светкавичните си рефлекси и преимуществото на зрението, сестрата на Ви избегна юмрука му и го стисна през кръста.
Пейн не удряше като момиче, независимо дали използваше юмруци, крака или цялото си тяло. Беше по-скоро като да те блъсне джип и колкото и топките на Рот да искаха да бъде другояче, ударът ѝ попадна право в целта.
Той изруга и се просна по гръб на тепиха като някой женчо. Не че щеше да остане дълго така.
Което се оказа проблем.
Докато се сгромолясваше, си припомни как бе паднал от леглото в апартамента… и това начаса отприщи истинска агресия – само за миг вече не ставаше дума за тренировки, поддържане на формата или упражнение. Воинският инстинкт беше отключен между него и спаринг-партньорката му.
С ръмжене, отекнало из цялата зала, той я стисна с желязна хватка над лактите, оттласна я от себе си и я повали по лице на тепиха.
Пейн беше силна жена, с железни мускули и смъртоносна, ала не можеше да се мери с мощта и размерите му… особено когато той я възседна и обви ръка около шията ѝ. Стиснал гърлото ѝ в сгъвката на лакътя си, Рот сключи свободната си ръка около силната си китка и увеличи натиска.
Лесъри. Врагове. Трагичната смърт, променила хода на живота му… и този на други. Отчуждеността, появила се между него и неговата шелан. Сексуална неудовлетвореност. Подозрение. Бет криеше нещо от него.
Хронично раздразнение, което бързо се превръщаше в безпокойство и никога не го напускаше.
Страх. Непризнат, погребан дълбоко и отровен.
Самоомраза.
На черния фон на слепотата му всичко изведнъж побеля, надви го ярост, която нямаше къде да се излее. Резултатът бе прилив на далеч по-страховита сила, отколкото мускулите и костите му притежаваха. Пейн заби нокти в ръката му, борейки се, все едно е в плен на предсмъртен гърч, ала Рот не усещаше нищо.
Искаше да убива. И щеше да го…
– Рот!
Също както съпротивата на Пейн, който и да викаше името му, за него беше без значение. Той бе стъпил здраво на пътя към убийството, всякаква представа какво се случва около него бе изгубена в…
Някой се приближи и го задърпа, виковете ставаха все по-силни.
Под него Пейн бе започнала да се предава, съпротивата бавно напускаше тялото ѝ, тази вечна неподвижност – именно онова, за което жадуваше яростта в гърдите му. Още мъничко, само толкова бе необходимо. Още малко натиск. Още…
Силен, ритмичен звук се разнесе точно пред лицето му. Отново и отново, и отново, като барабан, биещ на съвършено еднакви интервали. Единственото, което се промени, беше звукът от ударите му. Той се усилваше.
Или пък постепенно проникваше през мъглата на яростта му.
Рот се намръщи. Вдигна глава и за миг престана да стиска така силно.
Джордж.
Обичният му кротък голдън ретривър бе заврял муцуна на сантиметри от лицето му и лаеше пронизително, сякаш настояваше Рот да престане с това. Незабавно!
Рот изведнъж си даде сметка какво прави.
Какво, по дяволите, му ставаше?
Охлаби хватката си, но не можа да се отдръпне сам – този, който го дърпаше за раменете, се възползва, за да го отскубне от Пейн.
Той се приземи по гръб на тепиха; задавените хрипове и тежкото дишане на противницата му се смесваха с ругатните на този, който се беше присъединил към тях… както и с тихо скимтене.
– Какво си мислеше, по дяволите! – Сега някой друг се завря в лицето му. – Замалко да я убиеш!