Ако не за друго, то за да не откачи.
Исусе Христе, Трез щеше да чука онази жена и един бог знае как щеше да свърши всичко това.
– Фриц? – провикна се той през рамо, когато стигна до вратата.
– Да, господарю? – издигна се гласът на догена над шумовете от приготовленията за Първото хранене.
– Тук никога няма морска храна. Защо?
– Кралят не обича нищо, което плува.
– Разрешава ли я изобщо в къщата?
– О, да, господарю. Просто не на неговата трапеза и определено не в неговата чиния.
Ай Ем се загледа във вратата пред себе си.
– Искам да ми намериш прясна сьомга и да я задушиш. Тази вечер.
– Но разбира се. Ще ви я приготвя преди Първото хранене…
– Не е за мен. Аз мразя риба. За Проклетия котарак е. Искам да му бъде поднасяна редовно. – Той бутна вратата. – И пресни зеленчуци. Каква котешка храна му давате?
– Само най-добрата. „Научната диета на Хил“.
– Открий какво се съдържа в нея и след това искам всичко да бъде приготвяно на ръка. Отсега нататък няма да бъде хранен от пакети.
Одобрение разцъфна в гласа на стария доген:
– Сигурен съм, че господарят Бу ще оцени специалния ви интерес.
– Изобщо не се интересувам от тази космата топка.
Раздразнен до краен предел на себе си и на всички други на планетата, Ай Ем се изнесе не само от кухнята, но и от имението. Тъкмо навреме. Слънцето бе залязло и светлината се отцеждаше от небето.
Той обичаше нощта и сега спря и вдъхна дълбоко, така че синусите му запяха от студения зимен въздух. Ако беше свободен, ако не беше прикован към брат си и пленничеството, на което родителите им бяха обрекли Трез, щеше да си избере толкова различно съществуване. Щеше да отиде някъде на запад и да заживее във ферма, далеч от всички.
Не беше само това, че по природа обичаше усамотението. Не откриваше никаква стойност там, където мнозина други го правеха. Според него светът не се нуждаеше от нов модел айфон, по-бърз интернет или двайсет и седем разновидности на риалити формата „Истински съпруги“. Кой, по дяволите, го беше грижа дали съседът му има по-голяма къща/кола/лодка/каравана/косачка? Защо трябва да ти е гадно, че някой има по-хубав часовник/пръстен/мобилен/телевизор/лотариен билет? А за маратонките най-добре изобщо да не говорим. Всичко по последен писък на модата. Реклами за грим, личните драми на кинозвездите, вманиачени домакини, които пазаруваха до припадък по интернет, плиткоумни човешки търтеи, които вярваха на всичко, с което проповедниците им ги тъпчеха.
И не, не бяха само хората, които се хващаха на всичко това.
Вампирите с нищо не бяха по-добри. Те просто прикриваха кравешкия си манталитет с чувството си на превъзходство над двукраките плъхове. Толкова много от тях подчиняваха истинската си същност на повелите на това, което им казваха, че трябва да искат, да се нуждаят, да търсят, да придобият.
От друга страна, ето че и той не бе успял да се разграничи от драмата на брат си, така че едва ли имаше право…
Телефонът му иззвъня и той го извади от джоба си. Знаеше кой се обажда още преди да е погледнал екрана; прие повикването и поднесе апарата до ухото си.
Мъничката част в него, която се бе събудила за живот, отново умря в гърдите му.
– Ваше Превъзходителство – поздрави той първосвещеника. – На какво дължа тази чест?
* * *
Докато крачеше напред-назад из кухнята, Асейл си погледна часовника. Обърна се пред умивалника. Върна се до бара. Пак си погледна часовника.
Ерик беше излязъл преди двайсет и една – не, двайсет и две минути, а пътуването, на което бе изпратен, отнемаше не повече от двайсет и пет минути.
Сърцето на Асейл се блъскаше в гърдите му. Имаше план за вечерта и тази първа част беше от също толкова жизненоважно значение, колкото и последната.
Извади телефона си и набра един номер…
Двойното пиукане, което се разнесе, говореше, че в гаража влиза кола.
Асейл се втурна към преддверието, отвори подсилената врата и се опита да види нещо през затъмнените стъкла на бронирания си рейндж роувър. Дали братовчедите наистина водеха…
Правилото бе, че трябва да се изчака всичко да бъде затворено, преди слизането от което и да било превозно средство, ала нетърпението и страхът, които го измъчваха, го накараха да забрави всяка предпазливост: прекоси бързо циментовия под и стигна до джипа тъкмо когато Ерик угаси двигателя и слезе заедно с брат си.
Преди Асейл да успее да прецени израженията им или да започне да дава нареждания, задната врата бавно се отвори.
Ерик и брат му замръзнаха. Сякаш не бяха имали кой знае какъв контрол над това, което превозваха… и знаеха, че може да последва абсолютно всичко.