– Господарю – проговори единият от братята почтително, – това е Ана.
След това простичко и по-уместно представяне воините си тръгнаха, оставяйки го сам с жената.
Тялото на Рот отново пое контрола. Хвърлени в хаос, сетивата му бушуваха около нея, дебнеха я, макар тя да не помръдваше. Прескъпа Скрайб Върджин, не беше планирал нищо от това – нито реакцията, която предизвикваше у него нейното присъствие, нито желанието, което се гърчеше в слабините му, нито агресията, избила на повърхността.
И най-вече никога не беше предполагал…
Моя.
Беше като мълния, паднала от небесния свод, променяйки пейзажа на съществото му и издълбавайки уязвимост в гърдите му. Да, това бе правилно. Някогашният съветник на баща му действително милееше за неговите интереси. Тази жена бе точно онова, от което се нуждаеше, за да понесе самотата: дори без да е видял лицето ѝ, тя го караше да усеща могъществото на своята мъжественост; крехката ѝ дребна фигурка изпълваше кожата му, желанието да я брани му даваше целенасоченост, която до този миг му беше липсвала.
– Ана – прошепна той, спирайки пред нея. – Говори с мен.
Възцари се дълго мълчание, преди гласът ѝ, нежен и сладостен, но треперещ, да изпълни слуха му. Затворил очи, Рот се олюля, докато звукът отекваше в кръвта и костите му, по-прелестен от всичко, което бе чувал някога.
А после той се намръщи, защото нямаше никаква представа какво бе изрекла.
– Какво каза?
За миг в думите, долетели изпод воала, нямаше никакъв смисъл, а после умът потвърди значението на чутото:
– Бихте ли желали да видите друга?
Рот се намръщи объркан. Защо…
– Не сте свалили нищичко от тялото ми – чу я да казва, сякаш в отговор на неизречения му въпрос, и в същия миг си даде сметка, че тя трепери, одеждите ѝ предаваха движението, а в уханието ѝ ясно се долавяше миризма на страх.
Възбудата му бе заглушила всички други усещания – нещо, което незабавно трябваше да бъде поправено.
Вдигна масивния, покрит с дърворезба трон, и го донесе при нея, нуждата да ѝ осигури удобства му даваше допълнителни сили.
– Седни.
Тя почти падна в покрития с виненочервена кожа трон и когато ръцете ѝ, скрити под диплите на черния плат, се вкопчиха в облегалките, Рот си представи как кокалчетата ѝ побеляват, докато тя стиска, сякаш животът ѝ зависи от това.
Отпусна се на колене и вдигна очи към нея, а единствената мисъл в главата му, освен намерението да я притежава, бе, че никога не иска да я види уплашена.
Никога.
* * *
Под тежките пластове на одеждите Ана се задушаваше от жега. Или пък ужас бе това, което стискаше гърлото ѝ?
Не беше търсила тази своя съдба. Не я искаше. Би я отстъпила на която и да е от младите жени, които ѝ бяха завиждали през годините. От мига, в който се бе родила, тя бе обещана на кралския син и заради тази предполагаема чест бе отгледана от други, в уединение, скрита от всякакви контакти. Отраснала бе в отшелничество, непознала нито майчина грижа, нито бащина закрила, носеше се като самотна лодка по вълните на море от угодничещи непознати, които се държаха с нея сякаш бе скъпоценен предмет, а не живо същество.
И ето че сега, когато бе настъпил решителният час, в мига, за който бе възпитана и на който бе обречена… всички години на подготовка като че ли се оказваха нахалост.
Кралят не беше щастлив – беше изхвърлил всички от стаята, където се намираха, която и да беше тя. Не беше повдигнал дори крайчеца на някоя от диплите на одеждите ѝ, както би трябвало да стори, ако възнамеряваше да я приеме. Вместо това крачеше наоколо, а въздухът тегнеше от агресията му.
Навярно го беше разгневила още повече с дързостта си. Коя бе тя, че да предлага каквото и да било на краля…
– Седни.
Ана се подчини на заповедта, оставяйки омекналите си колене да се подвият под тялото ѝ. Очакваше да я посрещне студеният корав под, но вместо това я улови меката възглавница на огромен стол.
Скърцащите дъски на пода ѝ подсказаха, че той отново обикаля в кръг около нея; стъпките му бяха тежки, присъствието му – така могъщо, че тя долавяше размерите му, макар да не виждаше нищо. Сърцето ѝ се блъскаше в гърдите, пот избиваше по тила и между гърдите ѝ, докато чакаше следващия му ход… и се боеше, че може да е агресивен. Законът му позволяваше да прави каквото си поиска с нея. Можеше да я убие или да я даде на Братството, за да се позабавляват с нея. Можеше да я съблече, да отнеме девствеността ѝ и да я захвърли… оставяйки я опозорена.
А можеше и просто да я види в голотата ѝ и да я одобри, запазвайки целомъдрието ѝ за след церемонията на следващата нощ. А може би дори… както си бе представяла в най-безплодните си сънища… щеше да я погледне за миг, а после да я покрие с дара на специалните одежди, оповестявайки намерението си да я нареди сред своите шелани… което щеше да направи живота ѝ в кралския двор по-лесен.