След това докосна най-едрия камък, онзи, който лежеше над сърцето ѝ. Притвори очи и тя си помисли, че бе сторил нещо плътско в ума си… може би си я представяше без пластовете дрехи, само кожата ѝ и тежкото злато, в което бяха обковани невероятните алени рубини.
Последна от всички украшения бе короната и ето че той я вдигна от покритата с кадифе табличка, положи я върху главата ѝ и се отдръпна, за да я погледне.
– Засенчваш ги до едно.
Ана сведе очи към тялото си. Червено, навсякъде червено – цветът на кръв, цветът на самия живот. Дори не можеше да си представи стойността на скъпоценните камъни, ала не това я развълнува. Честта, която той ѝ оказваше в този миг, бе нечувана. И докато тази мисъл изпълваше ума ѝ, прииска ѝ се това да можеше да си остане нещо лично между тях двамата, завинаги.
Ала то нямаше да остане в тайна и на придворните изобщо нямаше да им хареса.
– Ще те отведа в покоите ти.
– О, господарю мой, не е нужно да си губите времето…
– Няма нищо, което да очаква вниманието ми тази нощ, уверявам те.
Ана не можа да потисне усмивката си.
– Както желаете, господарю.
Само дето не бе сигурна дали ще успее да стане с всички тези… Така и не можа да се изправи напълно. Кралят я грабна и я взе в прегръдките си.
Носейки я на ръце, сякаш бе лека като перце, той отиде до вратата, отвори я с ритник и излезе в коридора. Те всички бяха там – аристократи и воини от Братството на черния кинжал – и Ана инстинктивно извърна глава и зарови лице в шията на Рот.
Докато я отглеждаха, за да я дадат на краля, тя винаги се бе чувствала като предмет, но това усещане се бе изпарило, когато остана насаме с него. Сега, изложена на изпитващите погледи на другите, тя почувства как се връща в предишната си роля, как от равна отново става притежание.
– Къде отивате? – настоя да узнае един от аристократите, когато кралят тръгна по коридора, без да каже нито дума.
Рот продължи да върви, ала очевидно този придворен нямаше намерение да се откаже от онова, на което нямаше право. Той се изпречи на пътя им.
– Господарю, традицията повелява…
– Ще се погрижа за нея в личните ми покои, тази нощ и всички останали.
Изненада се разля по слабото хлътнало лице.
– Господарю, подобна чест се отдава единствено на кралица и дори да сте притежавали една жена, то не става официално, докато…
– Двамата сме обвързани, както му е редът. Аз лично извърших церемонията. Тя е моя, а аз съм неин и несъмнено не искаш да застанеш между един обвързан мъж и неговата жена… още по-малко пък – между краля и неговата кралица. Нали?
Изтракаха зъби, сякаш на някого му беше паднало ченето и той бе побързал да затвори уста.
Поглеждайки над рамото на Рот, Ана видя усмивките по лицата на Братството, сякаш те одобряваха агресията. Останалите? Онези в сивите одежди? Не одобрение имаше в техните изражения. А безсилие. Раболепие. Нишка гняв.
Знаеха кой държи властта. Не бяха те.
– Би трябвало да бъдете придружен, господарю – обади се един от братята. – Не заради традицията, а заради времената. Дори в тази крепост подобава Първото семейство да бъде бранено.
След миг кралят кимна.
– Така да бъде. Последвайте ме. Но – тук гласът му се снижи до ръмжене – да не сте посмели да я докоснете по какъвто и да било начин. Ще изтръгна всеки крайник, осквернил тялото ѝ.
Искрено уважение и топло чувство на привързаност сгряха гласа на брата:
– На вашите заповеди, господарю. Братство, стройте се!
В миг ками изскочиха от нагръдни ножници, черни остриета, проблеснали на светлината на факлите, които огряваха коридора. Пръстите на Ана се впиха в скъпоценните одежди на краля, а братята нададоха оглушителен боен вик и вдигнаха оръжия над главите си.
С координираност, плод на безброй часове, прекарани заедно, великите воини коленичиха в кръг и забиха остриетата на камите си в пода. Свели глави, те изрекоха нещо, което Ана не разбра. И все пак смисълът ѝ бе пределно ясен: вричаха ѝ се във вярност като на своя кралица. Онова, което щеше да се случи при падането на нощта утре, пред глимерата. Но тук ѝ харесваше повече и когато те вдигнаха очи, тя видя в тях да грее уважение… насочено към нея.
– Отдавам ви своята признателност – чу се да казва тя. – И цялата си почест на нашия крал.
В миг тя и нейният хелрен се оказаха наобиколени от огромни воини – даденият обет беше приет. Обградени от всички страни, точно както докато я представяха на краля, те поеха напред.
Докато се отдалечаваха по коридора, над рамото на Рот, зад извисяващите се като планина братя, тя гледаше как събраните придворни се смаляват. Най-отпред стоеше съветникът, с ръце на хълбоците и смръщени вежди, и изобщо не беше доволен.