Тя не отговори. Лицето й бе леко пребледняло и беше станало изключително сурово.
Стийв допи чашата си, избута стола назад и посегна за шапката си. Изправи се.
— Много благодаря за питието, госпожице Чиоза. Сега, след като ви познавам, с още по-голямо нетърпение ще очаквам да чуя песните ви.
— Изведнъж стана дяволски официален — каза тя.
Той се ухили.
— Чао, Долорес.
— Чао, Стийв. Желая ти късмет в детективско то поприще. Ако чуя нещо…
Той се обърна, мина между масите и излезе от бара.
5
Светлинките на Холивуд и Лос Анджелис му намигаха в мразовитата есенна вечер. Лъчи на прожектори опипваха безоблачното небе, сякаш търсеха бомбардировачи.
Стийв извади колата си от паркинга и я подкара на изток, по Сънсет Булевард. На ъгъла на Сънсет и Феърфакс си купи вечерния вестник и спря край бордюра да го прегледа. За Корт Стрийт 118 нямаше нищо.
Продължи нататък и вечеря в малкото кафене до хотела си, а после отиде на кино. Когато излезе, си купи местното сутрешно издание на „Трибюн“. Този път ги имаше — и двете.
Полицията смяташе, че Джейк Стоянов може да е удушил момичето, но тя не е била насилена. Описваха я като машинописка, в момента безработна. Нейна снимка нямаше. Имаше обаче на Стоянов и приличаше по-скоро на фотография от полицейско досие. Издирваше се мъжът, разговарял със Стоянов точно преди да го застрелят. Няколко свидетели казали, че бил висок, с тъмен костюм. Това беше всичко, с което полицията разполагаше… или съобщаваше.
Стийв кисело се усмихна, спря да пийне чашка кафе преди лягане, а после се качи в стаята си. Беше единайсет без няколко минути. Докато отключваше вратата, телефонът започна да звъни.
Той затвори и остана неподвижен в мрака, докато си спомни къде беше телефонът. После се насочи право срещу него, с котешка походка в тъмната стая. Седна в един фотьойл и повдигна апарата от долната полица на ниска масичка. Долепи слушалката до ухото си.
— Ало.
— Стийв, ти ли си?
Гласът беше богат, гърлен, нисък и вибриращ. Издаваше нотки на напрежение.
— Да, аз съм. Чувам добре. Знам коя си.
Последва лек сух смях.
— От теб в крайна сметка ще излезе детектив. И по всичко личи, че аз май ще ти предложа първия случай. Можеш ли да дойдеш веднага? Живея на номер 2412 Северен Ренфрю — Южен изобщо няма. Половин пряка над Фаунтън. Кварталче с еднотипни къщички. Моята е последната, в дъното.
— Да, разбира се, идвам — отвърна Стийв. — Какво се е случило?
Тя замълча. Някой наду клаксон на улицата пред хотела. Лъч бяла светлина преряза тавана на стаята — очевидно фарове на кола, която се катереше по хълма. Гърленият глас каза много бавно:
— Леопарди. Не мога да се отърва от него. Той е… мъртвопиян в моята спалня.
Последва тенекиен смях, който изобщо не се връзваше с гласа.
Стийв стисна слушалката толкова силно, че ръката го заболя. Зъбите му издрънчаха в тъмното. Той каза с безизразен, равен глас:
— Ще ти струва двайсет долара.
— Разбира се. Побързай, моля те.
Затвори и остана да седи в тъмната стая, като дишаше учестено. Бутна шапката на тила си, после рязко я дръпна напред и се изсмя на глас.
— По дяволите! — рече. — Значи такава била госпожицата.
Ренфрю 2412 не беше точно кварталче, а крива редица от шест еднотипни къщи, всички обърнати в една посока, но построени така, че да няма два входа един срещу друг. Отзад се издигаше тухлена ограда, а зад оградата — църква. Имаше и дълга, равно подстригана зелена площ, посребрена от луната.
Входната врата беше след две стъпала, с фенери отстрани и желязна решетка на кръглото прозорче. То се отвори на почукването му и отвътре надникна лице на девойче — малко и овално, с оскубани и изрисувани вежди, извити устни и къдрава кафява коса. Очите й бяха като два пресни лъскави кестена.
Стийв хвърли цигарата и я стъпка.
— Госпожица Чиоза. Очаква ме. Стийв Грейс.
— Госпожица Чиоза си е легнала, сър — каза момичето и презрително изви устни.
— Хайде, малката. Тя ме очаква. Мисля, добре ме чу.
Прозорчето се затръшна под носа му. Той чакаше и смръщено оглеждаше тясната, осветена от луната зелена площ и улицата зад нея. Окей, ето значи какво било — както и да е, за двайсет долара си заслужаваше да се поразходи на лунна светлина.
Ключалката изщрака и вратата широко се отвори. Стийв мина покрай прислужницата и влезе в топла, весела стая, старомодна с кретонените си дамаски. Лампите не бяха нито нови, нито стари — и броят им бе достатъчен, и местата подходящи. Имаше и камина зад медна решетка, диван до нея и радиошкаф в ъгъла.
Прислужницата каза сковано: