— Извинявам се, сър. Госпожица Чиоза е забравила да ме предупреди. Седнете, ако обичате.
Гласът й беше тих, а можеше да бъде и потаен.
Момичето излезе от стаята — къса пола, копринени чорапи, десетсантиметрови тънки токчета.
Стийв седна, сложи шапката на коленете си и смръщено се втренчи в стената. Някъде със скрибуцане се затвори люлееща се врата. Той извади цигара, завъртя я между пръстите си, а после нарочно я стисна така, че я превърна в безформена маса от бяла хартия и нарязан тютюн. Изхвърли я зад решетката на камината.
Долорес Чиоза влезе и се приближи към него. Беше облечена в удобен домашен панталон и халат от зелено кадифе, препасан с дълъг широк пояс със златисти ресни. Въртеше в ръка края на пояса, сякаш се канеше да хвърля ласо. Усмихна му се леко, изкуствено. Лицето й изглеждаше току-що измито, със синкави, непрестанно трепкащи клепачи.
Стийв се изправи и се втренчи в зелените плюшени пантофки, които надзъртаха изпод халата й, когато пристъпваше. След като се приближи съвсем, той вдигна очи, взря се в лицето й и безизразно каза:
— Здравей.
Тя го изгледа, без да мигне, а после заговори с висок, загрижен глас:
— Знам, късно е, но съм наясно, че си свикнал да не лягаш по цяла нощ. Затова реших, че трябва да обсъдим… Няма ли да седнеш?
Тя леко извърна глава, сякаш се ослушваше за нещо.
— Никога не си лягам преди два — отвърна Стийв.
— Не се притеснявай.
Домакинята се приближи до камината и натисна звънец. След миг прислужницата се появи през свода на портала.
— Донеси малко лед, Агата. После си тръгвай. Вече е доста късно.
— Да, госпожице.
Момичето изчезна. След него настъпи тишина, която почти виеше, докато Долорес не си взе цигара от една кутия и не я пъхна между устните си. Стийв непохватно запали клечка в подметката си. Тя пъхна края на цигарата в пламъка, немигащо вперила виолетовосин взор в черните очи на Стийв. Много леко поклати глава.
Прислужницата се върна с медна кофичка за лед. Издърпа и постави пред канапето между тях ниска масичка за сервиране, сложи кофичката, сифон, чаши, бъркалки и триъгълна бутилка, в която очевидно беше сипано добро уиски, независимо че бе покрита със сребърен филигран и се затваряше с кристална запушалка.
— Ще забъркаш ли питиетата? — попита Долорес с официален тон.
Той наля в две чаши, разбърка течността и подаде едната. Чиоза отпи и поклати глава.
— Прекалено е леко.
Стийв добави още уиски и й върна чашата.
— Сега е по-добре — каза Долорес и се облегна в ъгъла на дивана.
Прислужницата отново влезе в стаята. Върху кафявата си коса бе сложила екстравагантна червена шапчица и бе облякла сиво палто, гарнирано с красиви кожички. Носеше черна чанта от брокат, в която спокойно би могла да натъпче съдържанието на приличен хладилник.
— Лека нощ, госпожице Долорес — каза тя.
— Лека нощ, Агата.
Момичето излезе през централния вход, внимателно затвори вратата. Токчетата й затракаха по пътеката. После се отвори и затвори врата на кола, заработи двигател. Скоро звукът му се отдалечи и заглъхна. Кварталът беше изключително тих.
Стийв остави чашата си на медния поднос, изгледа прямо високото момиче и дрезгаво попита:
— Това означава ли, че теренът е чист?
— Да. Тя се прибира със собствената си кола. Докарва ме от студиото с моята, когато ходя там, както тази вечер. Не обичам да шофирам.
— Добре, тогава какво чакаш?
Червенокосата се втренчи в решетката и незапаления огън зад нея. Едно мускулче заигра на бузата й.
— Странно, че се обадих на теб вместо на Уолтърс. Той би ме предпазил по-добре. Само дето нямаше да ми повярва. Помислих си, че ти би могъл.
Не съм канила Леопарди тук. Ако не се лъжа, ние двамата сме единствените на света, които знаем, че той е тук.
Нещо в гласа й накара Стийв да скочи. Тя извади колосана кърпичка от джобчето на зеления кадифен халат, изпусна я на пода, бързо я вдигна и притисна до устните си. И изведнъж, без да издаде нито звук, се разтрепери като листо.
Стийв бързо каза:
— Какво толкоз… та аз мога да се справя с този нахалник с вързани ръце. Направих го снощи, когато имаше пистолет и стреля по мен.
Долорес обърна глава. Очите й бяха широко отворени и втренчени.
— Но не е бил моят пистолет, нали? — продума с мъртвешки глас.
— Ъ? Разбира се, че не… Какво?
— Тази вечер е моят — отвърна тя и го погледна. — Ти каза, че жена с пистолет много лесно би могла да се добере до него.
Стийв само я гледаше. Сега лицето му бе пребледняло и в гърлото му клокочеха тихи звуци.
— Той не е пиян, Стийв — зашепна Долорес. — Мъртъв е. С жълта пижама в моето легло. С моя пистолет в ръка. Ти нали не си помисли, че само е пиян, Стийв?