Той заключи, ослуша се за миг в смълчания коридор и се приближи до стаята на двете момичета. Почука леко и допря ухо до вратата. Вътре изскърца стол, чуха се стъпки.
— Какво има?
Гласът на момичето беше ледено спокоен, без следа от сънливост. И не беше на блондинката.
— Хотелският детектив. Може ли да поговорим?
— Вече говориш.
— Без вратата между нас, госпожице.
— Нали си имаш ключ. Използвай го.
Стъпките се отдалечиха. Стийв отключи с шперца си, тихо влезе и затвори. Върху бюрото мъждиво светеше нощна лампа с плисиран абажур. На леглото тежко сумтеше блондинката, заровила ръка в лъскавата си метална грива. Чернокосата седеше на стол до прозореца, преметнала крак връз крак под прав ъгъл като мъж, и гледаше Стийв с празен поглед.
Той се приближи до нея и й посочи голямата дупка в крачола на пижамата. Тихо каза:
— Не ти е лошо. Не беше и пияна. А този крачол е бил съдран много отдавна. Какво сте намислили? Краля ли се гласите да издоите?
Момичето го гледаше хладнокръвно, пафкаше цигарата си и мълчеше.
— Той си замина — продължи Стийв. — Та, един вид, нямате повече работа тук, сестро.
Гледаше я като ястреб, без нито за миг да отмества студените си черни очи от лицето й.
— Повръща ми се от вас, хотелските ченгета — неочаквано гневно каза момичето. Скочи, мина покрай него, влезе в банята и заключи вратата.
Стийв вдигна рамене и провери пулса на спящото върху леглото момиче — бумтящ, неравномерен, пиянски пулс.
— Нещастни уличници — тихо промърмори той.
Погледът му се спря върху голяма лилава чанта върху скрина. Повдигна я разсеяно и я пусна обратно. Лицето му отново се изопна. Чантата тежко изтропа върху стъкления плот, сякаш вътре имаше парче олово. Бързо я отвори и пъхна вътре ръка. Пръстите му докоснаха студения метал на оръжие. Стийв отвори широко чантата и впи поглед в малкия 25-калибров автоматичен пистолет. Бяла хартийка привлече вниманието му. Извади я и се приближи до светлината — бележка за платен наем с име и адрес. Напъха я в джоба си, затвори чантата и когато момичето излезе от банята, вече стоеше до прозореца.
— Още ли си тук, по дяволите! — озъби се то. — Нали знаеш какво се случва на хотелските ченгета, които сами си отключват нощем дамските спални?
— Ъхъ — провлачи Стийв. — Намират си белята. Дори може да отнесат и някой куршум.
Лицето на момичето се стегна, но очите му се плъзнаха встрани и се спряха върху виолетовата чанта. Стийв я погледна.
— От Сан Франциско ли се познаваш с Леопарди? — попита. — Не е свирил тук от две години. После беше само тромпетист в оркестъра на Вейн Ютигор — евтина работа.
Момичето сви устни, мина покрай него и отново седна до прозореца. Лицето му беше бледо, безжизнено. Отвърна глухо:
— Блосъм го познаваше. Тази на леглото е Блосъм.
— А знаеше ли, че той ще дойде в нашия хотел тази вечер?
— Теб какво те засяга?
— Не разбирам защо изобщо е дошъл тук. Това е тихо хотелче, затова ми се струва невероятно, че някой ще дойде именно тук да го изнудва.
— Върви другаде да размишляваш. Имам нужда от сън.
— Лека нощ, скъпа — рече Стийв. — И добре да си заключиш вратата.
Мършав мъж с мършаво лице и оскъдна руса косица стоеше на рецепцията и потропваше по мраморния плот с мършави пръсти. Милър не бе мръднал от мястото си и все така изглеждаше блед и уплашен. Мършавият мъж беше с тъмносив костюм и шалче под яката на сакото. Имаше вид на току-що станал от сън. Когато Стийв излезе от асансьора, той бавно обърна към него морскозелените си очи, изчака го да се приближи и да хвърли върху плота ключа с номерче, който носеше.
Стийв каза:
— Ключът на Леопарди, Джордж. В стаята му ще намериш разбито огледало и вечерята му върху килима — предимно скоч. — После се обърна към мършавия: — Искали сте да ме видите, господин Питърс?
— Какво се е случило, Грейс?
Мършавият говореше с напрегнатия глас на човек, който очаква да бъде излъган.
— Леопарди с две от момчетата си беше на осмия, останалите от тайфата — на петия. Онези от петия си легнаха. Две явни уличници успяха да се настанят само през две стаи от Леопарди. Свързаха се с него, след което всички започнаха шумно да се забавляват в коридора. Успях да ги укротя едва след като станах по-грубичък.
— Имаш кръв на бузата си — студено отбеляза Питърс. — Избърши я.
Стийв задраска с носна кърпичка по бузата си. Кървавата струйка бе засъхнала.
— Прибрах момичетата в стаята им — продължи той. — Двамата оркестранти разбраха намека и си легнаха, но Леопарди продължи да мисли, че клиентите ни искат да слушат тромбона му. Заплаших го, че ще го усуча около врата му, а той извади пистолет и стреля по мен. Ето пистолета.