Стийв извади 32-калибровия автоматик от джоба си и го сложи върху плота. До него постави и празната гилза.
— Затова набих малко разум в главата му и го изхвърлих — добави той.
Питърс потропваше върху мрамора.
— Както винаги, проявил си обичайната си тактичност — рече.
Стийв го изгледа втренчено.
— Той стреля по мен — повтори тихо. — С пистолет. С този пистолет. Много съм чувствителен към куршумите. Не ме улучи, но ако беше по-добър стрелец? Харесвам стомаха си такъв, какъвто е — само с един изход навън и един навътре.
Питърс сбърчи русолявите си вежди и учтиво каза:
— Във ведомостта те водим като нощен администратор, защото не харесваме термина „хотелски детектив“, но нито нощните администратори, нито хотелските детективи изхвърлят гостите от този хотел, без да се допитат до мен. Никога, господин Грейс.
— Онзи стреля по мен, човече. С пистолет. Проумяваш ли? Не можех да оставя това безнаказано, не е ли така?
Лицето му беше леко пребледняло.
— Още нещо за твое сведение — рече Питърс. — Контролният пакет акции на хотела е притежание на господин Холси Уолтърс. Освен това господин Уолтърс е собственик и на клуб „Шалот“, където Крал Леопарди започва гастрола си в сряда вечер. Ето защо, господин Грейс, Леопарди беше така любезен да отседне при нас. Можеш ли да се досетиш какво още ще ти кажа?
— Да, че съм уволнен — мрачно отвърна Стийв.
— Съвсем правилно, господин Грейс. Лека нощ, господин Грейс.
Кльощавият рус мъж влезе в асансьора и нощният портиер го качи нагоре. Стийв погледна към Милър.
— Джъмбо Уолтърс значи? — каза тихо. — Умен и безскрупулен тип. Твърде умен, за да си мисли, че този бордей и клуб „Шалот“ са за една и съща клиентела. Питърс ли писа на Леопарди да отседне тук?
— Предполагам, че той, Стийв. — Гласът на Милър бе нисък и мрачен.
— Защо тогава не го е настанил в луксозен апартамент с лична тераса, на която да си лудее и за която да си плаща по двайсет и осем долара на ден? Защо го е настанил на един сравнително евтин етаж и защо Килън е допуснал момичетата толкова близо до него?
Милър подръпна черния си мустак.
— Хем стиснат, хем къркан, предполагам. Що се отнася до момичетата, не знам.
Стийв удари с длан по мрамора.
— И така, уволнен съм, защото не допуснах един пияница да превърне осмия етаж в бардак и стрелбище. Каква дивотия! Въпреки това хотелът ще ми липсва.
— Ти също ще ми липсваш, Стийв — тихо каза Милър. — Но чак след една седмица. От утре излизам за седмица в отпуск. Брат ми има хижа в Крестлайн.
— Не знаех, че имаш брат — разсеяно отвърна Стийв, отвори и затвори юмрук върху мраморния плот.
— Той много-много не слиза в града. Голямо мъжище. Някога беше боксьор.
Стийв кимна и се отдалечи от рецепцията.
— Е, поне бих могъл да изчакам до сутринта — рече.
— По гръб. Прибери някъде този пистолет, Джордж.
Усмихна се студено и заслиза по стълбите към полутъмното главно фоайе, прекоси го и отиде в стаята с радиоапарата. Оформи изпомачканите възглавници върху бледозеления диван, а после неочаквано бръкна в джоба си и извади листчето, което бе измъкнал от чантата на брюнетката. Беше квитанция за платен едноседмичен наем на името на госпожица Мерилин Делорм, апартамент 211, Корт Стрийт номер 118.
Прибра я в портфейла си и остана така, втренчил поглед в безмълвното радио.
— Стийв, май си намери нова работа — промърмори под носа си. — Нещо в тази история понамирисва.
После влезе в приличащата на килер телефонна кабина в ъгъла на фоайето, пусна монета от пет цента и набра номера на една от денонощните радиостанции. Наложи се да звъни четири пъти, преди да успее да се свърже с водещия.
— Защо не пуснете още веднъж „Самота“ на Крал Леопарди? — помоли го.
— Имам куп заявки. Вече я пусках два пъти. Кой се обажда?
— Стийв Грейс, нощното ченге в хотел „Карлтън“.
— О, един трезвен на работното си място. За теб, приятел, каквото поискаш.
Стийв се върна при дивана, пусна радиото и легна по гръб, подложил длани под главата си.
След десет минути високите, пронизващо нежни звуци от тромпета на Крал Леопарди тихо се разнесоха от радиото, намалено почти до шепот, и задържаха „ми“ над горно „до“ почти невероятно дълго.
— Господи! — измърмори Стийв, след като плочата свърши. — Как свири този човек! Дали не бях твърде груб с него?
3
Корт Стрийт се намираше в стария град, в жабарския квартал, квартала на мошениците и бохемите. Беше на върха на Банкър Хил и там човек можеше да намери всичко — от съвсем изпаднали бивши обитатели на Гринич Вилидж до укриващи се от полицията престъпници, от дами за всеобщо развлечение до клиенти на социалната служба, заети с нескончаеми скандали с изпаднали хазяйки на великолепни старинни къщи с дърворезбовани веранди, лъщящи паркети и огромни вити стълби от бял дъб, махагон и черкезки орех.