Някога Банкър Хил е бил много изискан квартал — дни на слава, от които до днес бе останала смешна малка въздушна железница, наречена „Ангелски полет“, която пълзеше нагоре-надолу по жълтеникавия глинен склон. Беше следобед, когато Стийв Грейс в качеството си на единствен пътник слезе от вагончето, изпъплило до върха на хълма. Вървеше, огрян от слънцето, висок, широкоплещест, с нехайна походка, в добре скроен син костюм.
Сви на запад по Корт Стрийт и заоглежда номерата. Онзи, който търсеше, беше втори след ъгъла, срещу погребалното бюро — червена тухлена постройка, върху която със златисти букви пишеше:
Мургав италианец с оловносива коса и фрак стоеше пред закрития със завеса вход на тухлената сграда, пушеше пура и чакаше някой да умре.
Номер сто и осемнайсети беше триетажна сграда с апартаменти под наем. Имаше остъклена врата, сполучливо замаскирана с мръсно мрежесто перде, пътека в коридора, широка половин метър, замазани врати, чиито номера бяха вече с избеляла боя, и стълбище в дъното на коридора. Пиринчените пръчки на парапета проблясваха в сумрака.
Стийв Грейс се изкачи по стълбите и заоглежда номерата. Апартамент 211, госпожица Мерилин Делорм, беше отдясно, в лицевата част на сградата. Той тихо почука на вратата, изчака, почука пак. И в апартамента, и в коридора никой не помръдваше. Зад една от отсрещните врати някой се закашля и продължи да кашля.
Стийв стоеше в полумрака и се чудеше защо е дошъл. Госпожица Делорм носеше пистолет. Леопарди беше получил заплашително писмо, което бе скъсал и изхвърлил. Госпожица Делорм беше напуснала хотела около час след като Стийв й бе казал, че Леопарди си е тръгнал. Дотук толкова.
Извади кожен ключодържател и разгледа ключалката. Стори му се податлива. Опита, резето поддаде и той тихо влезе в стаята. Затвори вратата, но резето не падна.
Стаята беше полутъмна, със спуснати завеси на прозорците. Въздухът ухаеше на пудра за лице. Имаше боядисани в светло мебели, прибиращо се към стената двойно легло, което беше спуснато, но не и оправено за лягане. Върху него лежаха списание, стъклен пепелник, пълен с фасове, половин бутилка уиски, както и една чаша на стола до леглото. Две възглавници бяха използвани за облегалки и все още бяха смачкани по средата.
Върху тоалетката имаше тоалетен комплект — нито скъп, нито евтин, гребен с черни косми по него, табличка с принадлежности за маникюр, доста разпиляна пудра. В банята — нищо. В шкафа зад леглото — много дрехи и два куфара. Всички обувки бяха един и същи номер.
— Блосъм, плюещата блондинка, не живее тук — промърмори той. — Само Мерилин, брюнетката със скъсаната пижама.
Той се върна при тоалетката и започна да измъква чекмеджетата. В най-долното, под парчето тапет, с което беше постлано дъното, откри кутия с 25-калиброви патрони. Разрови фасовете в пепелника. Всичките бяха с червило. Щипна още веднъж брадичката си, после раздвижи въздуха с длан, като лодкар с весло.
— Нищо — каза тихо. — Губиш си времето, Стийв.
Отиде до вратата, посегна към бравата, но се върна при леглото и го повдигна за долната рамка.
Госпожица Мерилин Делорм беше там.
Лежеше на едната си страна на пода под леглото, дългите й крака протегнати в ножица, сякаш бягаше. Единият й пантоф беше на мястото си, другият бе паднал. Над чорапите се виждаха жартиери, гола кожа и синя розичка върху нещо розово. Беше облечена в рокля с четвъртито деколте и къси ръкави, не много чиста. Шията над роклята беше на петна от морави кръвоизливи.
Лицето и имаше тъмен сливов цвят, очите — пълни със слабия, застоял блясък на смъртта, а устата й бе отворена толкова широко, че смаляваше лицето. Беше по-студена от лед, но все още не вкочанена. Смъртта бе настъпила най-малко преди два-три часа, най-много преди шест.
Лилавата чанта бе до нея и зееше като устата й. Стийв не докосна нищо от нещата, изсипани на пода. Нямаше нито пистолет, нито документи.
Той спусна леглото върху нея, обиколи апартамента, изтри всичко, което беше докосвал, и още много предмети, за които не помнеше дали ги бе пипал.
Ослуша се пред Вратата, после излезе. Коридорът бе все така пуст. Мъжът зад отсрещната врата продължаваше да кашля. Стийв слезе по стълбите, огледа пощенските кутии и по долния коридор се приближи до една врата. Зад нея монотонно поскърцваше стол. Почука. Отговори му рязък женски глас. Стийв отвори вратата с носната си кърпичка и влезе.