В средата на стаята в стар люлеещ се бостънски стол се поклащаше жена, чието тяло бе разпльоснато в типичната безкостна поза на пълното изтощение. Лицето й имаше кален цвят, косата й бе сплъстена, на краката си бе обула сиви памучни чорапи — всичко, което се полага на хазяйка от Банкър Хил. Гледаше Стийв с любопитните очи на умряла златна рибка.
— Вие ли сте домоуправителката?
Жената спря да се клатушка и изкрещя с всички сили:
— Хей, Джейк! Търсят те.
После продължи да се люлее.
Зад открехнатата вътрешна врата се затръшна хладилник и в стаята влезе много едър мъж, понесъл кутия бира. Имаше месесто кръгло лице, кичур косми върху иначе плешивата си глава, дебел и груб врат и същата брадичка, кафяви свински очи, безизразни като на жената. Плачеше за едно бръснене — беше плакал за същото и предния ден, а през разкопчаната му риза се подаваха мощни космати гърди. Носеше алени тиранти с огромни златисти катарами.
Подаде бирата на жената. Тя я изтръгна от ръката му и с горчивина обяви:
— Толкова съм уморена, че нищо не усещам.
Мъжът отговори:
— Да. Хем не си почистила коридорите както трябва.
— Колкото искам, толкова съм ги чистила — озъби му се жената и жадно засмука бирата.
Стийв погледна мъжа и попита:
— Вие ли сте домоуправителят?
— Ъхъ. Аз. Джейк Стоянов, сто и трийсет килца без дрехите, и все още си ме бива.
— Кой живее в двеста и единайсети? — попита Стийв.
Мъжагата леко се приведе напред и шляпна с тиранти. Нищо не се промени в изражението на очите му. Само кожата покрай мощната му брадичка като че ли леко се обтегна.
— Една гуспойца — отвърна.
— Сама?
— Питай ме де — рече мъжагата.
Протегна ръка и взе пура от ръба на чамовата маса. Пурата гореше неравномерно и смърдеше така, сякаш някой бе подпалил изтривалката пред вратата. Той я мушна в устата си с мощното решително движение на човек, който очаква съпротива.
— Питам те — рече Стийв.
— Питай ме в кухнята — провлечено измърмори мъжагата, обърна се и задържа вратата отворена. Стийв мина покрай него.
Онзи затръшна вратата с ритник, за да не се чува скърцането на люлеещия се стол, бръкна в хладилника и извади две кутии бира. Отвори ги и подаде едната на Стийв.
— Ченге?
Стийв отпи от бирата, остави кутията върху мивката, извади чисто нова визитка от портфейла си — беше ги напечатал сутринта — и я подаде на мъжа. Той я прочете, остави я върху мивката, взе я и я прочете отново.
— А, от ония — промърмори над бирата си. — Какво е направила този път?
Стийв сви рамене и отвърна:
— Нищо ново, ако питаш мен. Номерът на скъсаната пижама. Само че сега придружен с изнудване.
— Откъде-накъде? Откъде-накъде ти се занимаваш със случая, а? Явно е сериозна работа.
Стийв кимна. Мъжагата издуха дим през устата си.
— Карай тогава, върши си работата — рече.
— Нямаш нищо против един арест тук? — учуди се Стийв.
Мъжагата се изхили от все сърце.
— Глупости, братко — каза без капка озлобление. — Ти си частно ченге, значи всичко ще си остане между нас. Окей. Върши си работата. Пък и дори да се стигне до арест, хич не ми пука. Играй си играта. Разпростирай се, както намериш за добре. Джейк Стоянов няма нищо против ченгетата.
Стийв го гледаше втренчено, без да продума. Мъжагата доразви темата още малко, сякаш му ставаше все по-интересна.
— Пък и — продължи той, като размахваше пурата — съм си мека Мария. Не съм издал жена на ченгетата. — Довърши бирата си, хвърли кутията в кошчето под мивката, извади ръката си отпред и бавно затърка огромния си палец в другите два пръста. — Освен ако няма от това… — добави разяснително.
Стийв тихо каза:
— Имаш големи ръце. Може ти да си го направил.
— Ъ? — Кафявите му като протрита кожа очички изведнъж се втренчиха.
— Да — рече Стийв. — Може и да си чист, но с тия ръчища ченгетата никога няма да те оставят на мира.
Мъжагата леко се поотмести вляво, встрани от мивката. Пусна дясната си ръка да увисне свободно покрай тялото. Устните му така се свиха, че пурата почти докосваше носа му.
— Какви ги дрънкаш бе? — излая той. — Какви се опитваш да ми ги пробуташ? Какво…
— Замълчи — провлечено рече Стийв. — Видели са й сметката. Удушена е. Според мен някъде в малките часове тази сутрин. Големи ръце са го сторили — като твоите.
Мъжът се справи блестящо с изваждането на пистолета от задния джоб. Той се появи в ръката му така внезапно, сякаш бе израснал в дланта му и никога не я бе напускал.