Стийв се намръщи срещу оръжието и не помръдна. Мъжагата го огледа от горе до долу.
— Бива си те — рече той. — Достатъчно дълго съм бил на ринга, за да мога да преценя кой колко чини. Яко момче си, но не по-як от оловото. Говори бързо.
— Почуках на вратата. Никой не отговори. Ключалката поддаде. Влязох. За малко да не я видя, защото покривката на леглото беше свлечена, а тя е седяла върху него и е чела списание. Няма следи от борба. Повдигнах леглото тъкмо преди да си тръгна — и тя беше там. Съвсем умряла, господин Стоянов. Махни това желязо. Май преди минутка каза, че нямаш нищо против ченгетата.
Огромният мъж прошепна:
— И да, и не. Не ме правят щастлив. От време на време си имам неприятности. Каза нещо за ръцете ми, господине.
Стийв поклати глава.
— Беше блъф — рече. — По шията й има следи от нокти, а твоите са изгризани до дъно. Чист си.
Мъжагата сведе очи към ноктите си. Беше много блед. По долната устна и в черната четина на брадата му беше избила пот. Все така стоеше приведен напред и все още неподвижен, когато някой почука отвъд кухнята, на вратата на дневната, която извеждаше в коридора. Столът престана да скърца и острият глас на жената изкрещя:
— Хей, Джейк! Търсят те!
Мъжагата наклони глава и рече дрезгаво:
— Тая дърта повлекана няма да стане от стола дори ако избухне пожар.
Пристъпи към вратата, измъкна се навън и я заключи след себе си.
Стийв бързо огледа кухнята. Имаше прозорче високо над мивката, а под нея шкаф за кофата с боклука и парцалите, но никакъв друг изход. Посегна към визитката си, която Стоянов бе оставил върху плота, и я прибра обратно в джоба си. После извади къс барабанлия от вътрешния джоб на сакото си, където го държеше с дулото надолу като в кобур.
Беше успял да направи само това, когато зад вратата проехтяха изстрели — леко приглушени, но въпреки това силни, четири, смесени в един общ тътен.
Стийв отстъпи назад и силно ритна вратата. Тя обаче издържа и откатът го разтърси от бедрената става до върха на главата. Той изруга, отстъпи до дъното на кухнята, засили се и я блъсна с лявото си рамо. Този път успя. Влетя в дневната. Жената с лице като кал се беше навела напред в люлеещия се стол, наклонила глава на една страна, кичур мръсна коса бе залепнал върху костеливото й чело.
— Газове от кола, нали? — продума глуповато. — Стори ми се наблизо. Някъде откъм задната уличка.
С един скок Стийв стигна до вратата, отвори я и се втурна в коридора.
Мъжът все още се държеше на краката си. Беше на около три метра надолу по коридора, по посока на мрежестата врата, която извеждаше право в уличката отзад. Опитваше да се закрепи с нокти за стената. Пистолетът лежеше на пода. Лявото му коляно се подгъна и той падна на него.
Една от вратите в коридора рязко се отвори, отвътре надникна жена със зорки очи и веднага пак я затръшна. Радиото зад вратата изведнъж засили звука си.
Едрият мъж успя да се надигне, левият му крак се затресе силно в крачола. Свлече се на колене, докопа пистолета и запълзя към мрежестата врата. После изведнъж се захлупи по очи и се опита да пълзи по този начин, като стържеше лицето си в половин-метровата пътека.
Сетне престана да пълзи и изобщо да се движи.
Тялото му омекна, дланта се разтвори и пистолетът се изтърколи от нея.
Стийв блъсна мрежестата врата и изхвърча на алеята. Сив автомобил бързо се измъкваше към другия й край. Той спря, стъпи здраво, вдигна пистолета, но колата се скри зад ъгъла.
Някакъв човек изтича от отсрещната къща. Стийв хукна след колата, като му махаше и сочеше напред. Докато тичаше, пусна пистолета в джоба си. Когато стигна края на алеята, сивата кола бе изчезнала. Стийв се качи на тротоара, забави ход, после съвсем спря.
Половин пряка по-надолу мъж довърши паркирането на колата си, слезе, пресече улицата и влезе в закусвалня. Стийв го наблюдаваше как затвори вратата, оправи си шапката и се насочи към закусвалнята.
Той го последва, седна на бара и си поръча кафе. След малко се чуха сирени.
Изпи си кафето, поръча второ, изпи и него. Запали цигара и се заспуска по стръмния склон към Пета улица, оттам към Хил и обратно в подножието на „Ангелски полет“, където изкара колата си от паркинга.
Пое на запад, отвъд булевард Върмонт, към хотелчето, в което сутринта си бе наел стая.
4
Бил Докъри, салонен управител на клуб „Шалот“, се люлееше на пети и се прозяваше в неосветения вход към ресторанта. Часът бе мъртъв за бизнес, късен за коктейли, твърде ранен за вечеря и прекалено ранен за истинския бизнес на клуба, който в действителност беше много скъпо казино.