Докъри бе красавец в полунощносин смокинг и ръждивовинен карамфил на ревера. Имаше петсантиметрово чело под черна напомадена коса, правилни, малко едри черти, живи кафяви очи и много дълги извити мигли, които обичаше да спуска над очите си и да заблуждава търсещи беля пияници да го нападат първи.
Униформеният портиер отвори входната врата и Стийв Грейс влезе в заведението.
Докъри промърмори: „Хм, хм“, почука по зъбите си и наклони тежестта си напред. После бавно прекоси фоайето, за да посрещне госта. Стийв се бе спрял от вътрешната страна на вратата и оглеждаше високото помещение, облицовано с млечнобяло стъкло, меко осветено отзад. В стъклото бяха вградени офорти на плаващи кораби, зверове от джунглата, сиамски пагоди, храмове на майте. Вратите представляваха хромирани правоъгълни рамки, които наподобяваха рамки на фотографии. Клуб „Шалот“ наистина беше от особено висока класа и приглушените гласове откъм бара го доказваха. Тихата испанска музика на фона на гласовете бе нежна като гравирано ветрило.
Докъри се приближи и леко протегна напред лъскавата си глава.
— Мога ли да ви услужа с нещо?
— Крал Леопарди да е тук?
Докъри отново се люшна назад. Интересът му видимо спадна.
— Тромпетистът ли? Гастролът му започва утре вечер.
— Мислех, че може да е тук — да репетира или нещо подобно.
— Негов приятел ли сте?
— Познавам го. Не търся работа и не съм музикален агент, ако от това се страхуваш.
Докъри се залюля на пети. Беше пълен музикален инвалид и за него Леопарди не означаваше и пакетче фъстъци. Той почти се усмихна.
— Преди малко беше в бара — рече и посочи с квадратната си каменна челюст.
Стийв Грейс влезе в бара. Около една трета от местата бяха заети. Беше топло и приятно, нито много тъмно, нито пък чак толкова светло. Малкият испански оркестър беше в една ниша и свиреше тихи чувствени мелодии, които бяха по-скоро спомени, отколкото звуци. Дансинг нямаше. Барът бе дълъг, с удобни столове, а масичките малки и кръгли, не особено близо една до друга. Цяла тапицирана седалка опасваше три от стените на заведението. Сервитьорите пърхаха около масите като молци.
Стийв Грейс зърна Леопарди в най-отдалечения ъгъл с едно момиче. И от двете им страни имаше по една празна маса. Момичето беше умопомрачително. Изглеждаше висока, а косата й беше с цвета на горски пожар, гледан през облак прах. Върху нея, под най-безумно наклонения ъгъл бе сложила черна кадифена барета с две изкуствени пеперуди от пера на черни и бели точки и прикрепени с дълги сребърни карфици. Роклята й беше от фин вълнен виненочервен плат, а сребърната лисица, преметната през едното й рамо, бе широка поне шейсет сантиметра. Очите на момичето бяха големи, опушеносини и сякаш отегчени. С облечената си в ръкавица лява ръка бавно въртеше върху масата чашка.
Леопарди се беше навел срещу нея и й говореше. Раменете му изглеждаха много широки в мъхнатото кремаво спортно сако. Косата очертаваше линия върху кафявия му врат над яката. Докато Стийв се приближаваше, той се изсмя и смехът му съдържаше самоуверени присмехулни нотки.
Стийв спря, а после се плъзна към съседната маса. Движението привлече погледа на Леопарди. Той обърна глава с раздразнено изражение, сетне очите му станаха много големи и лъскави, а тялото му се извърна бавно, като механична играчка.
Постави дребните си, добре оформени ръце върху масата от двете страни на чашата с коктейла. Усмихна се. Избута стола си назад и се изправи. Повдигна показалец и докосна тънкия си като пиявичка мустак с театрална изтънченост. След което произнесе провлечено, но ясно:
— Кучи син!
Мъж от съседната маса повдигна глава и се намръщи. Сервитьорът, който тъкмо се приближаваше, се закова на място, после изчезна между масите. Момичето изгледа Стийв Грейс, облегна се върху възглавниците на тапицираната седалка покрай стената, наплюнчи крайчето на десния си показалец и заглади кестенява вежда.
Стийв стоеше напълно неподвижен. По бузите му беше избила гъста червенина. Тихо каза:
— Снощи си забрави нещо в хотела. Мисля, че трябва да вземеш някакви мерки. Ето.
Извади сгънато листче от джоба си и му го подаде. Леопарди го пое, все още усмихнат, отвори го и го прочете. Беше жълт лист, върху който бяха залепени скъсани парченца от бяла хартия.
Леопарди смачка листа и го пусна в краката си. Плавно пристъпи към Стийв и повтори по-високо:
— Кучи син!
Мъжът, който пръв се бе обърнал, рязко се изправи и отчетливо каза:
— Не желая да слушам такъв език пред жена си! Без дори да го погледне, Леопарди отвърна:
— Вървете по дяволите и ти, и жена ти! Лицето на мъжа стана тъмночервено. Жената до него се изправи, грабна палтото и чантата и си тръгна. След миг нерешителност онзи я последва. Сега всички в заведението ги гледаха. Сервитьорът, който се беше стопил между масите, отвори вратата и бързо изчезна във фоайето.