Извадих омачканата си карта и я сравних с речните скици в лодката.
— Кимея. От плаване не разбирам нищо, но май няма да е добре да пътуваме, докато не спре бурята.
— Така е. Сигурно бихме могли, ако се наложи, и ако имахме платно. Но сега само ще се носим по течението. А ако стане нещо с веслото… много ще се плува до брега. Колко на север искаш да стигнем?
— Ами, като гледам на картата, бих искал да се задържим по вода, докато стигнем калийската граница. Тогава можем да зарежем лодката и да продължим по суша.
— Съгласна съм. Лодката ми е по-мека от седло. А и по реката ще пътуваме по-бързо. Значи това е планът ни. Сега какво?
— Можем да проучим острова.
Кимея ме погледна разочаровано.
— Само кал и трънаци. Мислех, че ще предложиш нещо по-разумно. Например да дремнем.
— Ха! На мен не ми се спи. Вие, младите бързаци, вечно харчите цялата си енергия. Ние, старите глупаци, знаем как да си пестим силите.
Кимея се прозя и без да искам — и аз с нея. И двамата се засмяхме.
— Казват, че е невъзможно да се спести сън. Не го вярвах, но откакто съм станал войник, винаги си мисля, че има някакъв заговор да не ме оставят да се наспя като хората.
— Пробвай да си заговорник — отвърна тя. — Никой с никого не се среща, освен след полунощ.
Напомнянето за товиетите за миг ме смрази, но бързо го забравих. Миналото беше мъртво, важно сега бе само настоящето. Сигурно съм издал мислите си, защото тя извърна за малко глава, после ме погледна отново.
— Ще ти върна собствената ти заповед. Не говори.
Вдигна стълбата и влезе в спалния отсек. Чух скърцане и шумолене, после въздишка:
— Е, добре.
Влязох. Кимея не се виждаше под одеялата. Съблякох се по долни дрехи и се пъхнах внимателно под завивката в единия край, за да не я докосна.
— Веднъж ми подхвърли за качествата, които трябва да има мъжът, когото избера да обичам — каза тя приглушено.
— Помня… И помня, че за малко щяха да ми счупят главата за това.
— Бяхте непристоен в онзи момент, сър. А аз се бях съсредоточила върху работата си. Но сега ще ви кажа каква трябва да е една от добродетелите на бъдещия ми любим. Краката му трябва да са топли в леглото.
— Чудесно качество. Но не са ли краката на всички топли в леглото?
В отговор две ледени висулки се допряха до прасците ми и извиках.
— Мили богове! Да не си ги киснала в реката, докато си лягах?
Тя се изкиска и ги притисна в моите.
— Топъл като прясно опечен хляб. Добре, много добре. Но всъщност краката ми не са чак толкова студени.
— Не са ли!? На моя проклет от боговете островен затвор имаше айсберги, по-топли от тях.
— Съжалявам, о, пълководецо. Но има и нещо още по-студено.
Плъзна се към мен и една много студена, но и мека като коприна плът се притисна в корема и бедрата ми. Отдръпнах се инстинктивно. Кимея беше съвсем гола.
— О, Джаен! Задникът ти е още по-замръзнал!
— Джаен ли каза?
— Изплъзна ми се. Варум имах предвид.
— Ще го приема, както се изплъзна — тя се изкиска. — А ти винаги ли си облечен в леглото?
— Опитвам се да бъда джентълмен. Забрави ли? Какво стана със съсредоточаването върху работата?
— И върху каква работа трябва да се съсредоточим? — прошепна тя.
Понечих да се отдръпна от леденото й задниче, но курът ми се размърда, събуди се и останах където си бях. Тя остана още малко с гръб към мен, после се обърна рязко и дръпна одеялата.
— Искаш да оставиш една жена да замръзне?!
Изгледа ме съсредоточено.
— Дамастес, знаеш ли на колко съм години?
Кимнах.
— А ти си… на колко? На трийсет?
— На трийсет и осем, почти.
— Разликата ли те притеснява?
Усмихнах се криво.
— Не виждам защо.
Говорех истината. Маран не беше по-голяма от нея, когато я срещнах, Алегрия бе само с две години по-голяма, а бях спал и със Стефи в селото на жените, без нито за миг да се поколебая.
— Или съм прекалено дръзка? — посегна и погали с пръсти космите по гърдите ми.
— Не, разбира се.
— Или може би никога не си целувал чародейка?
— Виж, това си е самата истина.