— Не — отвърнах бавно. — Не съм възбуден. И не знам дали някой мъж ще се възбуди. Не мисля. Мислех си само колко зли могат да станат хората, когато имат сила, когато са магьосници. Много се радвам, че нямам нищо общо с Таланта, щом носи точно това — надигнах се и нежно я прегърнах през раменете. — Но знам едно. Това, което са искали, което са си въобразявали други, няма нищо общо с това, което си ти. Нали?
Раменете й потръпнаха.
— Не би трябвало.
— Единственото, което може да ме притесни, са думите ти, че Амбойна се интересуват само за себе си.
— А аз Амбойна ли съм още? Или съм само Кимея товиетката?
— От моя гледна точка не е кой знае колко по-добро.
— А би трябвало. Товиетите поне ги интересува нещо. Човешката свобода.
— Човек не освобождава хората, като ги души — отвърнах й. „Нито като убива бременни“, продължи мисълта ми.
Кимея помълча дълго.
— Така е. Прав си. Но мисля, че когато човек реши да служи на нещо, което според него е по-висше добро, е готов да направи всичко.
Изведнъж ме обзе гняв.
— Майната му на по-висшето добро! Можеш да направиш всичко, всичко, заради този измамен блясък, и накрая всичко ще стане просто великолепно. По дяволите висшето добро! Затънали сме точно в това, което може да произведе подобно мислене. Една шибана опустошена земя, която доскоро беше най-хубавата част на Нуманция!
Кимея като че ли разбра, че не съм ядосан на нея, и каза тъжно:
— Знам. Знам.
Стана тихо. Чувах вятъра, съскащ в стъклата на люковете, и плясъка на речните вълни в дървото до мен.
— Но не е задължително да е така, нали?
— Дано да не е — отвърнах. Ядът ми беше минал. — Защото ако е, тогава всичко, което правя… което правим… е все едно да пикаеш срещу вятъра.
— Хайде легни — помоли ме тя. — Искам да сложа глава на рамото ти.
Отпусна се до мен и прошепна:
— Разкажи ми как е изглеждал Ърей преди. Как ще изглежда отново след време.
Въздъхнах и се замислих.
— Беше вълшебно място. Много стара лятна резиденция на някогашните крале на Нуманция. С прохладен приятен вятър, който духа от планините и поклаща дърветата на многобройните паркове в града. Никъде другаде не бях виждал такива дървета, с по шейсет стъпки обиколка, с многоцветни листа, толкова големи, че могат да служат за чадъри при ръмящия понякога лек дъждец. В центъра на града, вместо палат или мрачен замък, имаше градина, с фонтани, които се издигаха и шумяха между колони от черен мрамор, инкрустирани със злато, а водата със смях се стичаше по каскади до малките езерца. През целия град се изпъваха канали и свързваха…
Чух тихо похъркване, тялото й се беше отпуснало до мен.
Замислих се за онова, което ми бе разказала, за разказаното от мен, и се зачудих какво ли ще стане наистина — след половин година, след година, след две.
Вече бях мислил за това и бях решил, че едва ли ще доживея до някакво подобие на мир. И намирах в тази мисъл странно утешение.
Но ако все пак доживеех?
Тогава какво?
Имах чувството, че от дълго време сме съвсем сами, но не беше така, щом си спомних, че пътуваме само от няколко дни.
И дойде неизбежният въпрос, колкото и да не ми се искаше да го задам: Какво става с армиите?
Кимея изпрати Зрящи заклинания на юг и видя части от раздробената армия на Байран — оттегляха се в унили колони към Майсир.
Опита и заклинание на север, за да види какво прави Тенедос, но усети злокобен натиск и го прекрати.
— Още е там. Как не извадихме късмет да го изяде някой от демоните му!
— От това и демон ще получи разтройство. А в Никиас?
Тя опита отново и отвърна, че не можела да е сигурна, но усещала присъствие на войски отвъд армията на Тенедос.
Приех, че и двете страни държат позициите си — Великият съвет в столицата, Тенедос — някъде отвън, най-вероятно над делтата на Латейн.
Допусках, че Тенедос е разбрал за смъртта на Байран и отстъплението на майсирците. Но това само щеше да намали бремето му и да го улесни да се справи първо с моите бунтовници като най-твърдите противници, а после и с Великия съвет.
Кимея не можеше да прати Зрящо заклинание до нашата армия, но се опита да изпрати на Синаит „чувство“: живи сме, добре сме и се движим колкото може по-бързо.