Толкова бързо, колкото ни носеше реката.
— Я погледни — каза Кимея. Държеше разлат съд, предназначен сякаш за месене на тесто. — Исках да се науча да пека хляб и за малко щях да го изтърва, толкова тежък беше. Виж какво има вътре!
Държеше в ръката си три имперски жълтици.
— Има две дузини, същите като тия.
Чукнах една от монетите върху масата и звукът ми показа, че е истинска. После потупах стената на каютата.
— Лодчице, мисля, че си твърде добра с нас.
Вдигнах бедра, за да поеме тялото й семето ми, ръцете ми мачкаха гърдите й, тя се изви назад, извика и се отпусна върху мен. Галех гърба и косата й и след малко тя промълви:
— Свърших.
— Хубаво.
— Имам въпрос.
— Мм?
— Всичко това ще свърши ли, като се върнем в армията?
— Е, ще трябва да се чукаме не толкова публично и ще трябва да се научиш да не викаш толкова силно, когато свършваш.
— Нямах предвид това! Какво ще кажат войниците ти, като разберат, че спим заедно?
— Нали няма да се ядосаш?
— Не. Каквото и да кажеш.
— Ами, сигурно ще си кажат: „Страхотно е, че нашият генерал Дамастес се чука с товиети. Разбива врага отвътре. Направо го скъсва.“
— Мръсник. Все пак наистина ли ще им е все едно?
— Не. Някои сигурно ще решат, че бездруго вече сме го правили. Войниците обикновено смятат, че всеки двама души от различен пол и с добра външност рано или късно си лягат заедно.
— Не е много честно спрямо жените. Какво сме ние, само същества за похот ли?
— Така се надяват войниците. Особено младите, защото самите те са точно това. Като млад и за пясък да си помисля, пак ми ставаше. Но това буди и за мен един въпрос: какво ще направят твоите хора… товиетите?
Тя помисли малко.
— Честно ли?
— Разбира се.
— Не мисля, че ще им хареса много. Ти… всички, които не сте товиети, сте техни врагове и те са сключили само временно примирие.
— Странно. Само преди един сезон щеше да кажеш „ние“.
Отново мълчание.
— Щях, да.
— Да си повторя въпроса — какво ще направят?
— Не знам. Може би само ще поръмжат. Аз съм магьосница и ми е позволена голяма свобода, въпреки че съм товиети. Предполагам, че докато не стана изменничка, а аз няма да стана, няма да се случи кой знае какво. Освен това… — Кимея въздъхна. — Както чух веднъж да казва Свалбард, „ебал съм ги, като не носят шега“. А и трябва да мислим за много по-важни неща. Например за императора и за онези тъпаци в Никиас.
— Разбира се. Първо да оправим тях. После ще мислим за друго ебане.
— Като стана дума, тъй като не ми се спи още и тъй като днес бях добро момиче и те оставих да кормуваш, и тъй като съм донесла маслото, което е точно до теб, какво мислиш, дали да не го направим навсякъде, като първия път?
— Мисля, че може да се уреди.
Тя се обърна настрани, после — по гръб.
— Тогава ела тук и ми позволи да те вкуся.
Подчиних се, надигнах се на колене и си помислих: „Май много скоро ще се влюбя в тази жена.“
Земята по двата бряга беше неопожарена, неплячкосана и тук-там по някоя храбра душа се бе осмелила да вдигне отново съборената си колиба. Прецених приблизително къде сме по многобройните речни завои, макар че голямата река мени курса си толкова често, че само опитен речен капитан може да е сигурен.
Спряхме на едно място, откъдето се виждаше дим, вероятно от близко село или богата ферма, и слязохме с багажа си.
Бяхме обсъдили какво да направим с лодката. Най-логичното беше да я вържем и да я продадем на някого в селото.
Но идеята не беше много добра.
Затова, след като свалихме на брега всичко, което ни трябваше, я избутах обратно и оставих течението да я поеме.
Тя се завъртя два пъти, после водата я отнесе до средата на реката и тя продължи напред, все едно че я караше невидим лодкар.
— Дано продължи така, да намери други двама любовници в беда и да им помогне — промълви Кимея, облегната на рамото ми.
Прегърнах я.
— Не звучи добре от устата на една прагматична чародейка.
— Точно в този момент съм само едно тъжно момиче. Чувствам, че имахме нещо много хубаво, а сега… — гласът й заглъхна и тя отново се загледа към лодката.