— Ще помогне ли, ако кажа, че те обичам?
— Да. Много.
Стигнахме до една малка ферма и видяхме два красиви коня — единият сив, другият дорест. Дорестият смътно ми напомни за отдавна изгубилия се Лукан. Надявах се, че той отдъхва в мир в някой чифлик край Никиас. И той, и Рабит не бяха нито за оран, нито за теглене на впряг.
Поговорихме с фермера. Твърдеше, че сами дошли един ден в нивите му и ги задържал, докато се появи собственикът им.
— Ще ми изядат цялата къща и всичко — добави той с ръмжене.
Огледахме ги внимателно и решихме, че са в добра форма. Три от жълтиците на лодката, още две за седла и сбруи, и поехме.
Дорестия го нарекох Бързогон, а Кимея даде на своя името Скитник.
Яздехме право на изток. И макар да беше сезонът на бурите, началото на новата година, и често пъти да беше мокро и студено, прекарвахме великолепно.
Селяните ни посрещаха най-радушно. По това време на годината не се налагаше да работят по полето от зори до здрач, имаха достатъчно храна за гости, а често — и по някой плевник за нощувка.
Нямаше много пресни зеленчуци, но беше времето за клане на прасета и ни даваха свински мръвки, прясно опушена шунка, печено в сосове от боровинка и горчица, хляб и баници със сухи плодове.
Но по земята все пак личаха белезите от войната — изоставени ферми и угар; минавахме цели левги, без да видим никого; яздехме колкото може по-бързо, без да изтощаваме себе си и конете.
Но за нас не беше самотно. Бяха най-хубавите нощи, само двамата.
Понякога преспивахме в изоставените къщи, но по-често в плевниците; от пустотата на къщите ни побиваха тръпки.
Пътят ни се виеше през странна гора: млади дръвчета, насадени в прави редове като царевица или жито.
— Кой сади дървета само заради дървото? — учуди се Кимея.
— Мързеливите дърводелци — подхвърлих и тя ми се изплези.
Подкарах до едно, наведох се и огледах ствола.
— Не съм сбъркал чак толкова. Това е някакъв вид твърдо дърво и стволът е стегнат с телове, за да расте съвсем прав. Сигурно в нормално състояние е крив, огънат, а на някой му трябват прави дъски за нещо. За скъпа мебел например.
— Само предполагаш — каза Кимея. — Ще попитаме, като стигнем къщата на собственика.
Но и да имаше такава, беше скрита добре. До вечерта не можахме да видим нищо освен безкрайните насаждения с правите алеи между дървесните пояси.
— Май ще спим на открито — каза тя.
— Никакъв проблем. Имаме си продукти в дисагите, можем да си сготвим някаква супа, а аз ще приготвя най-луксозното легло, в което си спала.
— Къде ще спрем тогава?
— При следващия поток.
Кимея се погрижи за конете, нареди камъни за огнището и напали голям огън, както я помолих. Отсякох клоните на две дървета на двайсет стъпки едно от друго над мястото, където се раздвояваха на чатал, изсякох другите между тях и изтръгнах плитките корени от земята. Едно от по-тънките дървета поставих на чаталите и по него от едната страна наредих другите. Струпах клони между тях, докато не се получи добра, здрава стена срещу силния вятър.
От вътрешната стена на заслона грижливо подредих листати клонки — пласт по пласт, и ето че си имахме удобно меко легло.
Пред леглото приготвих друг огън — този път тесен и по дължината му.
— Е, готово — заявих гордо. — Ще спим в навеса, с огън от външната страна. Стане ли му на някого студено, трябва само да хвърли дърва в огъня.
— Ти ще спиш от външната страна. Да си по-близо до дървата.
— Няма ли сламки да теглим поне? По-скоро клонки?
— А, не. Мамиш. А ако не мамиш, аз ще измамя. Все пак съм магьосница, нали?
Вечерята беше половин самун хляб, който си бяхме купили предния ден, затоплен до огъня и намазан с масло, и гъста супа от леща, с билки, набрани по пътя. Вече бях научил, че познаването на растенията от маговете не служи само за магия.
Измихме се, измихме и съдовете на поточето, взех няколко въглена от големия огън, преди да го изгася за през нощта, и запалих огъня до леглото ни.
Шепнеше зимен вятър, но ни беше много топло.
— Доста впечатляващо — промълви Кимея, сгушена до рамото ми. — Всичко знаеш за дърварството, нали?
— Ползата от зле прекараната младост. По-малко учение, повече сеч на дървета.