Не ни се спеше, мирисът на клонки и листа ни беше загърнал като аромата на благовонни свещи.
— Спомена за младостта — казах. — Всичко, което ми разказа досега за твоята, беше само лошо. Друго няма ли?
— Има, разбира се. Но сигурен ли си, че искаш да го чуеш?
— Стига да не е безкраен низ от любовници, който да ме направи ревнив.
— Глупчо — промълви тя, обърна глава и ме целуна по брадичката. — Кой може да ревнува заради миналото?
— Аз.
Гласът й стана много сериозен.
— Исках да кажа, че ако държиш да чуеш за мен, ще чуеш за някои неща, които няма да ти харесат, и за някои хора, които сигурно би предпочел да са мъртви. И понякога никак не е приятно.
— Аз помолих, нали? Което значи, че съм съвсем подготвен да го чуя. Започни със случилото се в Полиситара. Пропусни семейството си, ако искаш.
Кимея вдиша дълбоко.
— Добре. И май го искам. Тогава да започнем с мен в затворническата килия. Все още бях стъписана след случилото се в Ланвирн, тъй че не помня първите няколко дни. Но бавно се съвзех и това, което помня, са тъмничарите. В килиите имаше жени и тъмничарите правеха с тях каквото си поискат. Или с момчетата в килиите. И с мен, въпреки че бях малко момиче.
— Най-лошият от тях беше един кучи син, Юджърн — тя се намръщи. — Още помня името му. Виждам лицето му. Имаше ужасно въображение. Още не мога да повярвам, че нечий мозък може да бъде такава клоака.
— Не беше просто тъмничар — прекъснах я. — Беше инквизитор. Полицай от Никиас.
— Това обяснява доста неща. Веднъж му казах да не е посмял да ме пипне, защото ще донеса за него на принца регент. Той реши, че е ужасно смешно, и ми отвърна, че след като братът на императора произнесе присъдата си над мен, която можела да е само една, никого нямало да го интересува какво е станало.
— Разбрах, че е прав, защото от време на време по някой полицай влизаше в някоя килия и си доставяше удоволствието. Юджърн обичаше да гледа — Кимея потръпна. — Но знаех, че преди да му се предам, ще намеря сила да му прехапя езика, та да кърви до смърт, и странно, това ми даваше кураж да го търпя… Но после замъкът беше нападнат. Чухме трясък на оръжие и крясъци на умиращи. Никой не разбираше какво става, но каквото и да беше, нямаше да е по-лошо от онова, което ни чакаше. Пазачите се изтеглиха към килиите и някой подхвърли, че трябва да ни задържат като заложници. Юджърн реши, че идеята е страхотна. Но преди да успеят да ги отключат, в коридора нахлуха мъже, сечаха и убиваха. Юджърн се замоли за милост, но ние отвътре закрещяхме какво чудовище е и го убиха, както и всички останали пазачи, дори и малкото, които можеха да минат за хора.
— В този ден май никой не е проявил милост.
— Да. Килиите бяха отворени — в блока, в който бях аз, за политически затворници, и в другите сектори, за обикновени престъпници. Двама души извикаха да запазим тишина, казаха, че са товиети и че ще се погрижат за всеки, който пожелае да се присъедини към тях.
— Дотогава нищо не бях чувала за товиетите, макар да съм сигурна, че баща ми и брат ми са знаели за тях — продължи тя. — Но нямаше къде да отида и казах, че тръгвам с тях. Щом разбраха коя съм, веднага заделиха трима мъже да ме изведат от замъка. Преведоха ме бързо през двора. Цареше пълно безумие. Не знам къде си бил ти.
— В по-далечното крило, подготвях контраатака.
— Не исках да остана там. Правеха неща, които не исках да гледам — тя потръпна. — Имаше жени… и момичета, по-малки от мен, тях ги…
— Все едно. Знам какво стана. Значи си избягала по улиците на Полиситара.
— Напуснах го същата нощ, когато битката стана най-жестока. Исках да остана в града, да изчакам баща си. Какъвто и да беше, все пак беше баща ми. Но ми отказаха — изглеждало, че псетата на императора, прощавай Дамастес, се били измъкнали и печелели.
— Отведоха ме в една ферма, някъде извън града, и се крихме там три дни — тя въздъхна. — Тогава чух за смъртта на баща си — замисли се и добави: — Чувала съм, че понякога, когато хората преживеят цял низ от нещастия, стават студени. Вярно ли е?
— Да. Мисля, че е дар от боговете. Пази ни да не рухнем съвсем.
— Точно така стана с мен — каза Кимея. — Мъчно ми беше за загиналите. За това, че досегашният ми живот беше свършил. Неизвестното ме плашеше. Но знаех, че ще оцелея. И не само ще оцелея, но ще стана силна и един ден ще отмъстя… До седмица товиетите ме изведоха от Кальо, предаваха ме от семейство на семейство. Това, което ти… или Кутулу… несъмнено вече знаете, е, че в сектата ни има различни нива. Първо са вярващите — дюкянджията, от когото пазаруваш, коларят на пътя, обикновеният кротък войник в строя, хора, които приемат ученията, но ги следват без шум и кротко. Онези, за които полицаите и благородниците никога не научават. Те са нашата сила — нашите шпиони, ятаците ни, помагачите. След това са тези, които наричаме „Сивите“ — тези, които било по избор или заради обстоятелствата, са хората на действието.