— Удушвачите — прекъснах я с гняв.
— Да. Или тези, които продават плячката, която могат да донесат хората с копринените въжета. Водачите на клетки често пъти нямат време за двойствен живот и затова стават Сиви.
— Последната група са тези, които наричаме „Издирваните“ — тези, които имперските шпиони са открили и които ги чака затвор или по-лошо. Тези, които не могат да покажат лицето си денем там, където може да ги познаят. Бях една от тях. Прехвърлях се от дом на дом, от един вярващ на друг, докато не стигнах в Курам. Моят нов дом — погледна ме и се усмихна — с малко крива усмивка. — Това определено няма да ти хареса. Прие ме директорът на един лицей, където се учеха синовете и дъщерите на богаташите на Курам, главно винари и едри търговци.
Наистина не ми хареса — коварен заговорник в тила ти.
— Никой ли не е разбрал с какво се занимава?
— Гражданинът Ярканд беше много изкусен в проповедите си. Между другото, в разказа си не издавам нищо, което може да застраши моите братя и сестри. Ярканд вече е мъртъв и това е една от причините да разбирам нещо от лодки.
— Не се безпокой, че можеш да издадеш нещо. Кълна ти се още сега, че всичко, което си ми казвала — добро, лошо, престъпно, никога няма да бъде използвано от мен или казано на друг без твое съгласие. Ще ти се закълна в който бог пожелаеш.
— Думата ти е достатъчна.
— Благодаря ти. Но един въпрос, ако позволиш: на какво учат товиетите младите си?
— Първото е, че според товиетите не съществуват почти никакви граници за това, което човек може да знае, ако иска да се учи. Тъй че не е като в обикновените училища, където момичетата се учат да четат, да шият и да поддържат сметките на домакинството, и само това, а момчетата — на всичко, което им е интересно. Товиетите не правят разлика между момчета и момичета. Всеки може да учи всичко. И друга разлика — на никого не се пречи да върви напред, ако момчето до него е по-глупаво или мързеливо. Изоставащия го връщат да продължи с по-малките ученици или дори го изхвърлят от училището, докато всеки, който се учи, може да продължи все напред и напред.
— Бях като една голяма гъба — продължи тя, малко сънено. — Бързо осъзнах колко малко знам — баща ми бе позволил да се уча единствено на магия, магия и магия.
— Не точно това имах предвид. Ще се опитам да поставя въпроса по друг начин. Какво говорят товиетите на децата за себе си?
— Това, че са таен орден. Че срещу нас е насочена омразата на много хора и затова никога не трябва да казваме на никого за нашата секта и за нашите тайни. Учим ги, че този свят е чудовищно погрешно устроен и че всички, които ни управляват, трябва да бъдат съборени и всички олтари на богове, които хората почитат сега — унищожени. И когато всичко бъде разрушено, когато всичко потъне в хаос, тогава новото общество, което ще се появи, ще бъде пречистено и ще можем да построим наистина свободна страна, където никой човек няма да е по-добър или по-лош от този до него. Когато настъпи този ден, тогава всяко зло ще отпадне и боговете, които със сигурност съществуват, ще се появят в нов облик.
— Наистина ли вярваш, че този Златен век ще настъпи чрез смърт и разрушение? Или по какъвто и да било друг начин? — попитах нежно.
Кимея въздъхна.
— Бих искала — тонът й ми подсказа, че не бива да ровя повече.
— Друг въпрос — опитах се да сменя темата. — Какво учат децата за удушвачите, за Сивите, за Издирваните?
— Смятани са елит. Най-святите, опълчващи се на онези, които оскърбяват воинския ни култ. Ако нещата бяха по-други, щяха да носят мечове, да са облечени в броня като всеки воин. Но враговете ни ги превъзхождат многократно и затова им остават само жълтите копринени въжета.
Помислих си за миг каква голяма говняна купчина е точно това — помнех ги като жалки разбойници, всичко, което правеха, не беше заради убеждения, а само за плячка.
— Вярваш ли в това?
— Тогава — да. Помнех какво причини императорът на семейството ми. Но сега…