А нима вярвах, че Тенедос, магьосникът, който никога не забравяше, нито прощаваше на врага си, освен докато му е необходим, щеше наистина да забрави за удара, който му нанесох преди Камбиасо? Нима вярвах, че ако му помогна да си върне трона, няма да се обърне срещу мен и да ми се отплати с най-грозното възмездие, каквото един обладан от демони ум може да измисли за това, което му причиних?
Обзеха ме мрачни мисли и ги изтласках, върнах се към спомените си за Симабю, за ласкавата джунгла, за тихо ромонещия през гъстия листак дъжд, за езерцето с обраслите с мъх камъни, за самия мен, малкото момче, свито под дървесния лист, два пъти колкото него, и за огънчето, което пращи под котлето ми с ориз, за събраните от ръцете ми плодове. Спомних си зова на самбур, далечното ръмжене на тигър и блажения покой на мига, без страх за утрешния ден, а с трепетно очакване на обещанията му.
Усетих, че устните ми се движат в безмълвна молитва, молитва към дребни божества, към Вачан, маймуната-бог на Симабю, и към Танис, божеството покровител на рода ми.
Сигурно съм заспал, защото следващото, което помня, бе гласът на Дубац и яркото слънце, блеснало в прозорците ми. Имах посетители.
— Прати ги горе… — извиках с неоправдана от нищо бодрост.
Посетителите ми се оказаха командирът на Гвардията на мира Ерни и неговият адютант — мускулест, нашарен с белези здравеняк. Казваше се Салоп.
Не знаех дали съветниците са наясно, че Ерни ме мрази по много причини, последната от които беше откриването на фургоните му с лични деликатеси при бягството ни от Джарра, докато войниците му имаха късмет, ако получат замръзнала мръвка от отдавна издъхнал кон веднъж на два дни, докато се тътрят боси през снега. Бях заповядал деликатесите да се раздадат на бойците и бях казал на Ерни, че ако не се подчини, ще го разжалвам в редник, което си беше смъртна присъда.
И двамата бяха въоръжени с мечове и ками и носеха червено-сивата униформа на Гвардията, извезана тук-там със златен филигран, както се полага на господа, за които постът означава всичко, а честта — нищо. Ерни носеше някакъв пакет. Сложи го масата и каза хладно:
— Моят човек Каталка ме уведоми, че са те докарали в Никиас. Великите ни съветници са глупаци, ако си мислят, че могат да използват гвардейците ми, без да го разбера.
— Представа нямах, че не си уведомен за решението им.
— Не си мисли, че съм глупак. Знаех, че вече обсъждат да те върнат и да заповядат на домашния любимец да подгони бившия си господар.
— Този, който е налапал кура на един чужд крал, едва ли има правото да нарича другиго „домашен любимец“ — сопнах се аз.
Салоп изръмжа и пристъпи към мен, но Ерни вдигна ръка.
— Не. Това не е нашият начин.
Салоп изсумтя, отдръпна се и ме изгледа с яд.
— Да — продължи Ерни, — не само те връщат, но позволяват да ми отнемеш славата, да ми вземеш Гвардията. Нагли говна!
— Сигурно са разбрали, че не можеш и един кон да изведеш от запалена конюшня — пет пари не давах какво си мисли Ерни, за първи път от толкова време можех да отвърна с ритник на тези, които ме ритат. — Не че съм съгласен с налудничавото ти предположение, че Съветът е решил да те освободи.
— И ти ли ще можеш да унищожиш императора? — изсумтя Ерни. — Единственото, което може да довърши този кучи син, е крал Байран да се върне и да приключи онова, което остави недовършено.
— Думи на истински нуманциец — отвърнах със сарказъм. — И после какво? Мислиш ли, че след като унищожи Тенедос, ще подскочи послушно обратно в Майсир като детска топчица на ластик?
— Разбира се, че не — сопна се Ерни. — Този път нека да включи Нуманция във владенията си, както трябваше да направи преди. Вярвам в неумолимата преценка на боговете, симабюецо. Айрису ни подложи на изпитание, не го издържахме и Байран би трябвало да го осъзнае и да си вземе дара, който така щедро му се поднесе.
Зяпнах Ерни с пълна омраза.
— Мислех, че ще ми достави удоволствие да те разкъсам. Но няма смисъл да си цапа ръцете човек с лигави червеи. Хайде. Махайте се. Дори един затворник има някакви права.
Ерни стана.
— Не. Защото има някои неща, които трябва да се уредят.
Каза го тихо и без гняв.
Нужен ми беше един миг, за да усетя натъртването, да осъзная, че е сигнал — и в този миг Салоп скочи върху мен и притисна ръцете ми на кръста. Беше по-едър, по-силен и по-млад от мен и ме стисна здраво. Бях безпомощен.