— Все едно. И така, стигна до лицея на гражданина Ярканд.
— Да. Станах част от домакинството им. Ярканд и жена му казваха на всички, че съм негова племенница, че майка ми, негова сестра, и баща ми загинали при наводненията. Ярканд беше много добър човек. Жалко, че не съм живяла при него като по-малка, още от бебе. Щях да си мисля, че той е истинският ми баща, и сигурно щях да обичам човечеството повече, отколкото сега. Той ме научи на много неща. Книжни знания, всичко, което предлагаше училището му. Това, в което вярват товиетите… и в уроците с мен не му се налагаше да е толкова уклончив. Но най-важното, което научих от него, е, че не е задължително нещата да са черни и бели, добри и лоши, и че светът невинаги е лош, и че не си длъжен непременно да убиеш този, който не е съгласен с теб.
Изглеждаше малко изненадана.
— Странно. Може би точно това, на което ме учеше той, един товиети, пося у мен семето на съмнението към ордена, който бе толкова добър с мен. Много странно. Хм. Да имаше чаша вино… Щеше да ми е по-леко да ти разказвам.
Подадох й мяха с вода до нас. Тя направи гримаса, но отпи.
— Ярканд знаеше, че съм Амбойна и че произхождам от род на велики магьосници, затова получавах тайни уроци в занаята си. Маговете се скитат много. Винаги са в движение, търсят нови заклинания, предизвикват други чародеи, така че винаги се намираше някой, който да престои у Ярканд в замяна на това да ме учи за ден или седмица.
— Бях много щастлива — промълви тя. — Знаех го и също така знаех, че в Ланвирн никога нямаше да съм толкова доволна от живота. Кой знае какво щеше да се случи? Може би щях да остана в Курам, опитна и талантлива чародейка за своите братя и сестри, навярно водач на клетка, защото винаги съм била способна да виждам нещата малко по-ясно, малко по-бързо от останалите. Кой знае? Но Ярканд се поболя и никой лечител, никоя вещица или магьосник не можеше да му помогне. Изпаднах в паника, опитвах със свои заклинания, търсех своите учители по магия, молех ги да направят нещо, каквото и да е.
— Но нищо не помогна и Ярканд умря — тя въздъхна. — Този път не останах спокойна и хладна. Изпитвах ярост към всичко — към боговете, затова, че ми бяха отнели човека, когото обичах. Вече исках жълтото копринено въже. Но не за да убивам хора, защото те нямаха нищо общо със смъртта на Ярканд. Исках боговете да убия, ако мога. Знаех колко е нелепо и това сложи край на гнева ми. Или поне го затаи дълбоко в душата ми. Но не можех повече да остана в лицея, колкото и да искаше жената на Ярканд.
— Товиетите ме изпратиха с едно пътуващо семейство — продължи Кимея. — Имаха малка лодка и въртяха с нея търговия нагоре и надолу по Латейн. Продаваха неща от първа необходимост, спираха се при всяка ферма, която отвърне на сигналите ни. Превозвахме също така пратки за наши братя и сестри, без да питаме какво е съдържанието им, имахме и тайни пътници — Сивите, бягащи от имперската стража.
— Старецът, съпругата му и техният син: трябваше да е на моите години, но като малко момче паднал от високо и оттогава не можеше да порасне повече. Всички го обичахме, грижехме се за него. Те бяха новото ми семейство… Тогава придобих истинското си знание — какво говорят и какво правят хората, а не това, което пише в книгите. Носех си и записките, упражнявах заклинанията си и откривах, че кръвта на Амбойна тече чиста във вените ми, защото бях способна да напредвам много по-бързо от всяко момиче на моята възраст. Войната в Майсир бушуваше, молехме се императорът да бъде съкрушен, вярвахме, че след като той падне, ще получим възможност да наложим своя по-добър свят.
При тези думи ме погледна.
— Не стана така, разбира се. Не зная защо. Навярно Нуманция загуби твърде много добри хора, а някои от тях бяха товиети. Може би, когато майсирците опустошиха Ърей, нашата секта загуби нещо, нашата гордост и вяра бяха разбити донякъде. Не знам. Криехме се в заливчетата, щом видехме войници, било то майсирци или нуманцийци. После настъпи мир и доколкото избягвахме сблъсъци с Гвардията на мира, животът се върна към обичайното… Когато станах на петнайсет, имах онази любовна връзка, за която ти споменах. Той беше на двайсет и две.
— О.
— Точно така. На всичко отгоре фамилията му беше богата, за известно време бяха едни от земевладелците, с които предпочитахме да търгуваме. Не мислех за нищо. Бях убедена, че това е любовта на живота ми, че ще бъдем винаги заедно, че е възможно синът на един богаташ да е щастлив с момиче от една речна баржа, защото той само това знаеше за мен, и че товиетите щяха някак да ме разберат или пък той да се присъедини към нас. Всякакви такива момичешки мечти.