— Вече сме във Времето на росите — отвърнах. — Тенедос винаги е обичал да започва кампаниите рано.
— Все пак след твоите игрички с майсирците ми се ще да останем на място и всички бузести новобранци, които горят от желание да служат под знамената на Дамастес Хубавеца, да могат да се стекат при нас.
— Ако са сериозни, ще ни намерят. Армиите чертаят добре пътя на марша си.
Наистина ни трябваше време, но време нямахме. Времето щеше да даде на бившия император повече възможност да състави заклинанията си и да развие стратегията си.
Моята беше проста — марш на север, по източния бряг на Латейн, докато Тенедос държеше западния. Надявах се да се съединим с армията на Съвета някъде край делтата на Латейн, след това да я прехвърлим и да разгромим Тенедос. По-сложна стратегия се отказах да замислям. Щях да изчакам и да видя какво ще предложат обстоятелствата.
Смуших Бързогон и спрях до Кутулу, който както винаги седеше неловко на коня си.
— Нещо ново?
— Нищо. Още двама от агентите ми се върнаха тази сутрин. Всички потвърждават старите донесения.
Тенедос събираше селяните в човешко стадо — старци, жени, деца, всички, из цялата област, която държеше. Никой нямаше представа защо го прави, но знаех, че няма да е за добро. Помнех добре, че магията му се подхранва с кръв. Но не го споделях с командирите си, докато не разбера точно. Нямаше смисъл да ги тревожа преждевременно.
Върнах се при Линърджис.
— Е, да се включим ли в танца?
Докато стигнем до Латейн и завием на север, не срещнахме съпротива. След това се натъквахме на малобройни съгледвачи на Тенедос, повече шпиони, отколкото войници. Някои убивахме, други задържахме в плен, трети успяваха да избягат с вестта, че сме тръгнали в поход.
Не се притеснявах. Знаех, че въпреки всички могъщи заклинания на Синаит магията на Тенедос вече щеше да го е предупредила.
По пътя си възстановявахме хелиографските кули, тъй че имахме постоянна връзка с тила ни в Кальо, доколкото позволяваше времето. Не беше кой знае какво, но все пак бе една малка стъпка към възстановяването на реда, за да напомни на нуманцийците, че сме съотечественици.
Времето беше хладно и понякога валеше, от което прахта по пътя се слягаше. Но долавях раждащия се наново живот из околността, Времето на ражданията настъпваше и се надявах, че новата година най-сетне ще донесе мир на Нуманция.
Нашият мир.
— Един въпрос, милейди? — двамата с Кимея яздехме встрани от групата. — Всъщност два въпроса, зададени небрежно, колкото да минават по-лесно левгите.
— Трябва само да ги зададете, сър, и е възможно да ви отговоря, може би откровено, при това.
— Как прие все пак Джакунс новината, че двамата с вас сме решили да си правим компания?
— Като всеки благоразумен човек, когато една магьосничка му каже нещо, което не му харесва. Предпочита да не рискува да си навлече гнева й, за да не го превърне в паяк.
— Можете ли го?
— Не, но не е нужно да му го казвате. Сериозно ли? Не добре. Но може би чувства, че аз те съблазнявам, за да те привлека към нашата кауза, а не обратното.
— Което ме води до втория въпрос. Защо все пак ме съблазни, както току-що каза?
Тя се изкиска.
— Видях колко са ти издути панталоните.
— Сериозно.
— Щом трябва — усмивката й се стопи. — Бих могла да изтъкна три-четири причини, неща, които видях как направи. Но ще ти предложа две.
— Първата е стара. След като брат ми беше… убит…
— Не исках да се връщаме към това време.
— Но трябва. Тъй че млъкни и ме изслушай. Когато ме вързаха и твоите войници ни поведоха от Ланвирн към Полиситара, ти дълго ме гледаше загрижено. Отначало си помислих, че те е страх да не се опитам да избягам; след това се вгледах в лицето ти по-внимателно. Колкото и да не исках да призная, че у теб има някаква човечност, разбрах, че си загрижен за мен. Тревожеше те това, което се боеше, че може да се случи с мен, след като стигнем до имперските тъмници.
— Загрижен бях. Но не съм си помислял, че лицето ми толкова ме издава.
— Мили ми Дамастес — каза тя. — Никога не се отказвай от войнишкия си занаят, за да станеш скитащ шарлатан.