— Би било загуба, сър. След всичко, което направихте за Нуманция.
— И на Нуманция — настроението ми за миг се помрачи, но се овладях.
— Не знам. — Ласлейг извърна очи. — Сигурен съм, че някой, някой, доказал храбростта си в тази война, някой с подходящо родословие, приемлив за всички, някой, който не е бил свързан с майсирските марионетки… все ще се намери някой.
За миг останах със странното впечатление, че Ласлейг, барон Пилфрен, говори за себе си.
Пред нас се появи дълга редица дюни. От другата страна на ниската им верига трябваше да е селото на брега на Латейн.
По билото се виждаше тъмна резка и си помислих, че са храсти или ниски дървета, но после видях конните ни съгледвачи — връщаха се към колоната в галоп.
Тъмната линия по възвишението се раздвижи и разбрах, че Тенедос е прехвърлил реката и ни чака!
Нямаше паника обаче след първоначалната изненада. Продължихме към малък заоблен хълм и го заехме за команден център на бойната ни линия. Разположих армията си в три крила, лявото и дясното — разтеглени встрани. Моите сили изглеждаха малко по-големи от тези на Тенедос и се надявах, че ще мога да го обкръжа, стига да успея да го подмамя да атакува центъра ми. За да укрепя центъра, разположих кавалерията на двата фланга, с леката пехота отпред и тежката в средата.
На ударните сили на Йонджи бе заповядано да тормозят строя на Тенедос, но да избягват жертви и да се оттеглят през главните ни позиции в момента, в който ги атакуват масирано.
След това не ми оставаше нищо, освен да чакам и да слушам как войнишките крака разтърсват терена с разместването и престрояването на частите, да слушам разногласния зов на тръбните сигнали и тътена на барабаните.
Попитах Синаит дали са хвърлени заклинания.
— Не — отвърна тя. — Но въздухът вони на магия. Този път ще сме готови.
Надявах се, че е права, но се безпокоях. Съгледвачите ми трябваше да ни донесат за прехвърлянето — бях ги изпратил левги напред по източния бряг на реката. Как го бяха пропуснали? Дали не бяхме вкарани в капан?
Тишината между двете войски, може би по милион души от всяка страна, натежа — тишина, нарушавана единствено от единични викове и цвилене на коне в чистия стаен въздух.
В тази почти мъртва тишина се надигна вятър и засвири над голата пустош между двете армии.
От вражеския център в лек тръс към нас подкара конник. Не носеше знаме, но бе облечен в златни доспехи.
Познах го веднага.
Лайш Тенедос.
Дръпна юздите на коня си, вдигна ръце пред устата си и гласът му проехтя:
— Аз съм император Тенедос! Искам да говоря с генерал Дамастес а̀ Симабю!
Отпусна ръце на седлото и остана неподвижен. В очакване.
— Е? — обърнах се към чародейките си.
— Не усещам нищо — каза Кимея.
— И аз.
Тенедос отново вдигна ръце.
— Генерал Дамастес а̀ Симабю! Излезте напред!
— Определено не му вярвам — измърморих. — Но започвам да приличам на глупак.
— Синаит — каза Кимея. — Загърни се плътно в наметалото си, като мен.
— Защо?
— Ще тръгнем напред с Дамастес, някъде до средата. После спираме, по средата между него и нашия строй. Няма да може да ни познае загърнати, а едва ли ще рискува с магия, за да разбере кои сме. Това може би ще го притесни и ще ни даде малко предимство. Ако опита нещо срещу Дамастес или армията, ще можем да реагираме незабавно.
— Добре — каза Синаит. — Дамастес, готов ли си да сложиш главата си в устата на лъва?
— Имам ли избор? — потупах шията на Бързогон с юздите и се опитах да се пошегувам: — Притеснява ме не толкова главата на лъва, колкото дъхът му.
Подкарах напред и тропотът на копитата на Бързогон отекна в тишината. Тенедос седеше отпуснат в седлото си и чакаше.
Впечатлението, което бях получил от Зрящата купа, се потвърди — нещо изкривено имаше в хипнотичния му поглед и ми хрумна, че наподобява погледа на безумен ястреб. За миг се зачудих дали всички хищници не са безумни, с тази ледена омраза и наглост в очите.
Тенедос не беше онзи отпуснат и мекушав мъж, какъвто го помнех — беше станал стегнат, строен, почти мършав. Беше облечен в златни доспехи, със златно венче на главата, почти като короната, която му бях сложил преди толкова години в Никиас. Забелязах, че щади едната си ръка — навярно раната от стрелата на Йонджи не беше заздравяла.