Със Синаит, Кимея, Свалбард и ротата ми лична охрана с барон Пилфрен препуснахме напред. Исках да разбера кои са новите нападатели.
Щом се приближиха, започнах да се безпокоя: носеха еднаква униформа: черни ботуши, кожени бричове и елеци с черни нагръдници. Носеха и старовремски плътни шлемове, с предпазител над носа и ушите. Зачудих се откъде е намерил Тенедос толкова пари за такова снаряжение, защото изглеждаха спретнати като кралска гвардия.
Бяха въоръжени с мечове и къси копия. И никой не носеше щит.
Още по-удивително: макар че бяха толкова добре снаряжени, тези многобройни войнишки редици се придвижваха като съвсем неопитни новобранци — залитаха, размахваха оръжията си, препъваха се, събаряха и повличаха със себе си съседите си.
Щом се приближиха, чух песента им — не толкова боен химн, колкото зверско ръмжене, като на разярен лъв, тръгнал към плячката си.
Врязаха се в първите ми редици и войниците ми се стъписаха за миг, след което отвърнаха на удара. И се започна ужасът: щом тези мрачни воини бъдеха ранени или убити, те се променяха, бронята им се стапяше, оръжията им — също, а самите воини се превръщаха в старци, в деца и жени. Отекнаха ужасени крясъци.
Само миг оставаше, преди да бъдем обзети от паника. Извиках на адютантите си да се върнат на билото, а на Пилфрен да ме последва, извадих меча, изправих се на стремената и изревах: „Атака!“
Между нас и вражеските редици имаше не повече от десетина разтега. Едва подкарахме в тръс и се врязахме в кипящата черна маса. Видях пред себе си един от воините в черно, мечът ми го промуши в гърдите и едва не повърнах, щом лицето се превърна в добродушна жена на средна възраст; кръвта швирна от гърлото й и тя се свлече на земята. Появи се друг и сега осъзнах, че лицата им са съвсем еднакви — издължени, невзрачни, с волева брадичка, убих и него и той се превърна в десетгодишно момче.
Усетих как битката за миг замря, после чух зова на тръбите и от десния фланг Седемнадесети удари безжалостно. Нечий меч ме перна по прасеца, посякох врата на войника, без да гледам дали е човешко същество, или някое от чудовищата.
Сражаваха се неумело, но с решимост. Изтласквахме ги все назад и назад и ги избивахме по пътя си. Някои от войнството на Тенедос започнаха да хвърлят оръжия, да развяват бяло, да се предават — но не и кошмарите в черни доспехи.
Битката вече кипеше с пълна ярост и каквото имаше да става щеше да стане. Всичко друго беше престанало да съществува за мен освен кървавата мъгла и святкащия в ръката ми меч, забиващ се в меката плът и стържещ в кости, освен бронирания ми лакът и щита ми. Отбивах удар след удар, убивах и убивах.
И накрая нямаше нищо за убиване. Стоях сред поле, осеяно с трупове, а армията на Тенедос отстъпваше в стегнат строй — дори малцината воини в черно следваха с покорство призива на тръбите.
Огледах струпаните тела, превъплътили се отново в мирни хора, и едва сега разбрах защо Тенедос беше подкарал всички тези селяци със себе си. Магията му ги бе превърнала в получовеци, в хомункули (мисля, че това е думата), и той ги беше пуснал напред с една мисъл — да убиват и да бъдат убивани за него.
Искаше ми се да рухна на земята. Да измия плувналото си в кръв тяло, да очистя мръсотията. Не можех.
Смених коня и дадох сигнал за нова атака. Тръгнахме бавно и с цялата си мощ напред. Изтласквахме Тенедос все назад и назад към реката, както той ни беше изтласкал преди няколко месеца.
Изкачихме се на билото на поредния хълм, видях река Латейн и разбрах как Тенедос я беше прехвърлил. Латейн беше осеяна с малки островчета и си спомних как преди години бях минал през тях, възхитен от ловкостта на корабния капитан.
Сега от остров до остров бяха изпънати мостове и силите на Тенедос се изтегляха към тях и по тях, оставяйки ариергард, за да ни задържи.
Щом се прехвърлеше и последният войник, мостовете щяха да изчезнат. Вече разбрах как бившият император бе успял толкова бързо с прехвърлянето. Мостовете явно бяха построени предварително, след това разглобени и възстановени от неговия магически корпус в часа на прехвърлянето.
Отново се беше наложило чародейството. Но тази хитрина можеше да свърши работа само веднъж.
Виж, воините в черно бяха съвсем друго нещо. Не знаех откъде бе дошла тази магия. Заклинание, изобретено от Тенедос? А дали това превъплъщение не беше допуснато от самата Сайонджи? Дали не възнаграждаваше своя слуга, въпреки че се смяташе за по-могъщ и от нея, богинята на смъртта?