Рухнах на стола.
Никой никога не е казвал, че съм страшно схватлив, но винаги съм можел да се примиря с фактите, особено когато ме зашлевят жестоко през лицето.
— Добре — тонът ми определено не беше вежлив. — Ще водя марша ни към Никиас.
Йонджи размърда вежди.
— Аз пък ще се позабавлявам. С нашата сладичка Кимея, нали? — и се ухили похотливо.
— А козата ти? — попита тя.
— Коза ли? Каква коза?
— Вярно ли е, че планинците, като тръгнат нанякъде, си водят кози за удоволствие? Не бих искала да разваля такава топла и нежна връзка.
Синаит се изкиска, а Йонджи изръмжа:
— Знаеш ли, като почитаща демони удушвачка май ми харесваше повече.
Два дни по-късно сто и петдесет щурмоваци и лека пехота, с Кимея и още двама магьосници, и двамата товиети, бяха готови за път. Тръгнаха пеш, за да е по-облекчен товарът им, а и защото добре обучените войници могат да се придвижват по-бързо за по-дълго време, отколкото всяка яздеща сила.
Тръгването им беше прикрито от бурния дъжд и от магията на Синаит.
Кимея ме целуна. Гледах как разкъсаните им редици изчезват в поройния дъжд и изпитах поредната гадост на войната: безпокойството.
Понякога е по-тежко за тези, които остават.
Дългият марш започна. Нямаше враг, който да ни притеснява, и газехме през последните изоставени поля, навътре в хълмистата земеделска земя. Все едно че бяхме на мирновременно учение, само дето не можех да си спомня военна игра да включва толкова много хора.
Тук-там реквизирахме впрягове — давахме разписки — и те ставаха болнични коли.
Синаит и магьосниците й се бяха разделили. Част от тях яздеха напред с прикриващите части на кавалерията, за да видят дали има поставени капани и засади. Останалите бяха в тила и следяха за всеки възможен ход от страна на Тенедос. Неговите магове опитваха съвсем малко хитрини — вълна на страх, пристъпи на нощна кашлица или много стръвни бълхи, но две от тях можеше и да са естествени, а другата — хвърлена от някой жалък чирак на Годжам.
Чувствах се неспокоен и не можех да разбера какъв е проблемът. През първите няколко дни си мислех, че се тревожа за Кимея, и си беше вярно.
Но и нещо друго имаше. Чувствах, че пред нас, в Никиас, витае нещо тъмно. Реших, че просто ми е писнало от Барту и пасмината около него, и изтласках тази тревога от ума си.
След седмица и половина бяхме преминали едва една трета от Делтата. В един късен следобед от Линърджис, който командваше ариергарда, пристигна куриер. Донесе, че един от магьосниците открил бързо придвижващи се войници след нас.
Надявах се да са десантчиците на Йонджи, но не знаех дали след нас не е тръгнал Тенедос, затова препуснах назад с трима вестоносци, Синаит и охраната ми, като наредих армията да продължи марша си. Намерих великолепно място за засада — дълга права отсечка от пътя, с блато от едната страна, гъст храсталак за скривалище от другата и завои в двата края. Щом стигнахме до Линърджис, му показах мястото и устроихме засадата.
Йонджи може и да беше прав. Но колкото и незаменим да бях, щях да съм проклет, ако се свия и се оставя да ме пердашат. Наредих да вържат Бързогон с другите коне извън зоната, взех назаем лък и стрели и се скрих с Линърджис.
Настъпи тишина. Никакви звуци нямаше, освен шепота на вятъра, жуженето и цвърченето на добилите самоувереност насекоми и птици. Някъде в джунглата изрева маймуна, друга отвърна на зова й. Някой се разкашля и веднага изохка, сритан от сержанта си, но общо взето войниците стояха тихо. И чакаха.
След около час животинските звуци секнаха — по пътя идеше някой. Изпънахме лъковете, готови да щракнем капана, щом врагът влезе в обхвата ни.
От завоя се показаха четирима, след тях — други осем мъже. Бяха опърпани, с разкъсани дрехи, но държаха оръжията си в пълна готовност. На десет разтега след този авангард се показаха останалите от взвода — нащрек и готови за бой като първите, въпреки че трима-четирима бяха с превръзки, а един накуцваше.
Предната част почти се изравни с нас, когато на завоя се показа главната група.
Разпознах между първите домин Сендрака точно когато един от войниците му рязко извърна глава и размаха оръжието си в мълчалив сигнал за тревога.