Едва бях обърнал няколко лопати пръст, когато в лагера ни се изсипаха цивилни. Сигурно бяха напуснали Никиас същата заран и бяха останали зад конниците на домин Кофи, докато не стане възможно да продължат. Носеха ни пресни зеленчуци, риба, печено пилешко, мръвки телешко, вино, бренди и най-често самите себе си. Единственото, което наредих на интендантите ни да откажат, беше брендито, а за виното се погрижих да се разпредели поравно, по малко за всеки, да не вземе да се напие някой.
Лагерът заприлича повече на място за пир, отколкото на военен бивак, но никаква опасност нямаше. Или не много голяма поне. Очаквал бях нещо подобно и казах на офицерите си да си затварят едното око за повечето работи, стига да няма насилие и дежурните и горките копелета на постовете да не станат невнимателни.
Бях вече до колене в земята и се канех да изкопая до кръста, тъй като, изглежда, щяхме да се задържим тук повечко време, с голи гърди и потен, когато заехтяха тръби и един вестоносец съобщи, че са пристигнали Скопас и Трерис, с ескорт от сто конници.
Понечих да се измъкна от дупката и да си навлека куртката, но премислих и продължих да копая. И вярно, когато Скопас и Трерис дойдоха, се изненадаха, че виждат генерал да върши черна работа, вместо да си седи и да раздава команди. Точно това впечатление исках да създам. В тази армия всеки работеше, всеки воюваше и ако излезехме заедно на бойното поле, това правило щеше да важи и за войската на Съвета.
Скопас беше облечен в нещо като военна униформа — с високи ботуши, брич и стегната на шията куртка. Но гърдите му бяха толкова нелепо отрупани със златни и сребърни дрънкулки, че се зачудих в каква армия си въобразява, че служи. Трерис, както и преди, беше в проста сива униформа, с готово за бой оръжие и погледът му беше студен като стоманата в ножницата.
Скопас ме поздрави много витиевато, нарече ме „героя на времето“, „един от най-великите пълководци и воини“, които била познавала Нуманция, и прочие и прочие, явно за пред адютантите си и за пред всеки от войниците ми, който можеше да го чуе. Ако го беше направил Барту, сигурно щях да се разсмея, но забелязах, че хитрите оченца на Скопас шарят насам-натам, за да оцени ефекта от хвалбите. Точно това пресметливо хитруване бе причината да не искам да се меся в политиката.
Най-сетне излязох от дупката.
— Радвам се да ви видя, съветник Скопас. И генерал — предполагам, че това е титлата ви сега, Трерис? Може ли да попитам къде е почитаемият Барту? Чух, че е оцелял след бързото донякъде изтегляне на силите ви. Последния път го видях с тях.
— Държавни задължения му попречиха да тръгне с нас — отвърна Скопас.
Думите на Трерис, приготвени да прозвучат учтиво, излязоха накъсано и през зъби — съвсем нормално след казаното от мен:
— Изненадахте ни всички, генерале.
— Дано да сте прав — обърнах се към Скопас. — Добре дошли при армията на народа, Скопас. Бих искал да разполагам с толкова цветисти думи като вас, и с дарбата да ги съчетавам. Но я нямам, тъй че това е най-доброто, с което мога да ви отговоря. Надявам се, че ще ми направите компания в трапезарията и ще намерим някоя бутилка вино, достойна за вниманието ви. Трерис, не помня дали пиете.
— Рядко.
— Също като мен.
— С удоволствие щяхме да се възползваме от гостоприемството ви — каза Скопас. — Но до вечерта трябва да се върнем в Никиас. Трябва да обсъдим с вас спешни, много спешни неща. Насаме, ако не възразявате?
— Може би в шатрата ми?
Влязоха с мен.
— Това е Кимея. Една от съветничките и магьосниците ми.
Двамата се поклониха учтиво, но като се имаше предвид красотата й, беше явно какво си мислят, че ми е всъщност. Тя отвърна със също толкова учтив реверанс и ни остави.
— Тук е безопасно, нали? — каза Скопас.
— Имате предвид срещу подслушване? Защото никой в този лагер не иска да ви навреди. Да. Винаги карам Синаит, главната ми магьосница, да подсигурява спалнята ми срещу натрапници.
Йонджи би се гордял с усилващата ми се способност да лъжа. Освен ако всички не бяха заспали, в този момент Синаит подготвяше Зрящата купа, а Кутулу най-вероятно слухтеше при задната стена.
Естествено не мислех, че двамата ми вярват — не бяха бебета все пак.