— Да. Бихме могли да го направим. Може и за войниците ми да се окаже добре, като видят за какво се сражават.
Общо взето така завърши разговорът. Но след като се сбогувах с тях и си тръгнаха с ескорта, забелязах на походното си писалище лист, който преди малко го нямаше.
Беше изписан с грижливия почерк на Скопас, който помнех добре от службата си на Властта на Десетимата. Гласеше:
Трябва колкото може по-скоро да поговорим за предишното ми предложение.
Ще уредя срещата.
— Интересно — отбеляза Йонджи. — Гаднярите се измъкват и ни оставят да го духаме.
Освен мен в шатрата имаше още петима — Линърджис, Йонджи, Кутулу, Кимея и Синаит. Двете магьосници бяха сътворили два отделни Квадрата на мълчанието, за да не може никой да подслушва.
— Не се изненадвам — каза Синаит. — Барту и Скопас отчаяно се мъчат да запазят властта за себе си и ще се съюзят с всеки, за да я задържат.
— На мен ми се струва, че имат три възможности за избор — каза Линърджис. — Да заложат на това, което имат, и да се задържат, което оттук не изглежда възможно. Да се съюзят с Тенедос, което сигурно ще обсъдят, само дето не мисля, че той ще им даде нещо друго освен нож за жертвоприношение, ако победи; или да се гушнат с тебе, Дамастес.
— Това предложение вече са го правили — каза Синаит. — Какво ги кара да мислят, че този път той ще го приеме?
— Чистото отчаяние — равнодушно каза Йонджи.
— И аз мисля така — заяви Линърджис.
Огледах ги един по един. Кимея кимна, Синаит също. Кутулу помисли малко и каза:
— Най-простото обяснение, което предлага Йонджи, е най-вероятното според мен.
— Значи сме съгласни — казах. — И какво ще правим?
— Не мисля, че можем да пренебрегнем Никиас — започна Йонджи. — За победителите е добре да се покажат пред хората, които ще управляват… прощавай, Дамастес, пред тези, които се бият, тъй като непрекъснато настояваш, че цялото това безумие е единствено заради благородната кауза. Стигат ми парадите, след като убих аким Фергана и завзех Саяна. Но по-различни ли са нещата сега? Не се ли излагаме на опасност, като се въвличаме с това развяване на знамена и другите глупости, които искат?
— С триумфа? — Линърджис се замисли. — Не виждам как. Ще подготвя армията така, че да можем да отвърнем на удар, ако ни нападнат в града. Ще държим оръжията си в готовност и тъй като не можем да си позволим парадни униформи, ще носим това, с което се бием. Гражданите изобщо няма да го забележат и ще решат, че е възбуждащо да гледат истински воини, снаряжени като за бойното поле. Ако забележим някаква заплаха, ще можем бързо да се изтеглим; ако ни ударят в центъра на града, тръгваме към някой от парковете и се бием оттам. Стигнем ли до лагера в другия край на града, сме напълно неуязвими.
— А магия?
— Успях да усетя само най-дребни заклинания — каза Синаит. — Изглежда, нямат могъщи магьосници като нас или Тенедос. Ти долови ли нещо, Кимея?
— Нищо. А и разпитахме братята и сестрите ни, които дойдоха в лагера.
— И аз имам няколко агенти в града — каза Кутулу. — Прочетох и донесенията на товиетите. Като че ли не става нищо особено.
— Значи оставяме ги те да започнат играта. Продължаваме, все едно че тази бележка не е била написана, и чакаме да видим какво ще стане.
— Това изглежда най-очевидният план — заяви Линърджис.
— Защо ли обаче никак не ми харесва?
— На мен също — каза Йонджи. — Но като че ли нямаме друг избор.
В нощта преди триумфа ми хрумна една идея.
— Кимея… Искам да направиш нещо.
— Например? Този колеблив тон ме прави подозрителна.
— Много е просто. Нали поддържаш връзка с товиетите в града. Искам да им изпратиш съобщение. Нека Джакунс, Химчай и Ябиш също да знаят за него. Когато армията тръгне в марш през града, помоли братята и сестрите си да не ни поздравяват прекалено шумно. Особено онези, които ще разпознаят като свои.
— Защо?
— Засега никой не знае кои са товиетите в Никиас, нали?
— Мисля, че да. Иначе стражите щяха да ги задържат и да ги убият.
— Тогава братята и сестрите ви да не се показват много. Това ще е най-обикновен парад, войната изобщо не е свършила. Може да ни потрябват, да се наложи още да са в нелегалност.