Препасах колана на Салоп, отпрах един ширит от униформата на Ерни, вързах ботушите на Салоп, метнах ги на врата си и бях готов да тръгна. Но в последния момент се огледах, прибрах отрупаната с геми кама на Ерни, хрумна ми още нещо, вдигнах прекършения му меч и ги затъкнах под куртката си.
Мародерството ми приключи с колана на Ерни — смъкнах ножницата и го стегнах около врата си. Обмислих набързо трите възможни пътя за бягство и избрах този, който знаех, че ще е най-лекият — и с най-голяма вероятност да ме убият.
Ако можеше да се съди по положението на слънцето, нямаше да ми се наложи да чакам повече от половин час, стига на Дубац да не му хрумнеше да дойде да види дали старшият му има нужда от нещо. Но Ерни със сигурност бе наредил да го оставят насаме с мен и това беше съвсем логично — едва ли беше държал особено някой да му се пречка на пътя, докато извършва убийството си.
Зазвуча тръбният сигнал за отбой — стражите се събираха във вътрешната цитадела и началникът на затвора щеше да се заеме със съобщенията, наказанията, наградите, нарядите, щяха да се разпределят нощните дежурства, охраната щеше да се прегледа и смени, а останалите от гарнизона щяха да се освободят за трапезариите в горната част на цитаделата. Докато се занимаваха с подробностите около моето пленничество, се заех да го приключа.
Изпълзях заднешком от прозореца и се засмъквах по фасадата на кулата. Камъкът беше грубо одялан, с големи пукнатини между блоковете, и заслизах предпазливо; опипвайки с пръсти и стъпала, жулех си ръцете и краката, но ми беше все едно. Някой планинец като Йонджи щеше да тича нагоре-надолу по тази груба стена като паяк, щеше да се държи само с една ръка, при това пиян, гушнал отвлечената дама с другата ръка — и да пее националния химн на Кайт на всичкото отгоре.
Доволен бях все пак, че не падах, което беше една от двете ми грижи. Другата, по-явна, бе, че някой можеше да погледне нагоре към кулата, да ме види — навлечен в сиво тъпак, готов всеки момент да падне — и да вдигне тревога. Добре поне, че слънцето се снишаваше и сянката донякъде ме скриваше. Погледнах надолу и видях някакво хлапе на брега на река Латейн — зяпаше нагоре. Помолих се дано да е някой гаден малък нехранимайко, който се надява да ме види как ще пльосна върху камъните долу, а не добра и благословена от Айрису душица, която ще притича до поста пред кулата и ще ги попита какво става там горе.
Явно се оказа жаден за кръв, точно както се надявах, защото не чух тревожни викове. Разкарах го от ума си и се съсредоточих върху това да спусна стъпалото си малко по-надолу, да задращя за поредната цепнатина, да я намеря и да се смъкна още по-надолу, без да спирам да умолявам пръстите си да пуснат мъртвата си хватка и да потърсят нова.
Изтекоха три или четири века, преди отново да погледна рисковано надолу. Бях някъде на трийсет стъпки над рова и надолу камъкът беше гладко излъскан, поради което преди не бях се тревожил, че някой може да щурмува оттук.
Мръснозелената вода беше направо отблъскваща. Надявах се само, че някой амбициозен тип не се е натегнал да подсигури кулата, като вкара в рова гмеж отровни змии. Не изглеждаше никак лесно. Набих токата на резервния колан в една от цепнатините, за да се смъкна поне още няколко стъпки, вдишах дълбоко, оттласнах се от стената и скочих.
Паднах във водата с плясък, който сигурно прозвуча като на скочил над вълните кит, и потънах, без да мисля за мръсната вода и какво плува из нея. Свих се на кълбо, както бях правил като хлапе, когато скачах тъпашки в непознати вирове, без да съм проверил за подводни скали, и започнах да се издигам към повърхността.
Бях на трийсетина стъпки от спуснатия подвижен мост и двамата стражи, които сигурно бяха чули плясъка, стояха на него зяпнали.
— Помощ! — заломотих и запръсках слюнка с надеждата, че мръснозеленият жабуняк около мен скрива лицето ми. — Помощ… не мога да плувам… — и доплувах по-близо, като плясках с ръце. Единият часови притича, наведе се, протегна ръка, хванах я и той ме издърпа през дървения парапет, все едно че мята риба на сушата. Но не бях рибата за кормене, превъртях се, изритах го и го проснах върху моста.
Другият разбра кой съм, посегна за меча си, скочих с камата на Перак в ръка и я забих до дръжката под ребрата му. Той се задави, издъхна, бързо се извъртях и прерязах гърлото на приятеля му, преди да се е съвзел. Прибрах камата в канията и я тикнах под куртката си. Мечът на Салоп се озова в едната ми ръка, дългият му нож — в другата.