— Много ме развесели.
— По-скоро е реализъм — продължи Йонджи. — Но виж, всъщност не би трябвало да имаш повод за тревоги. Имаме си магьосници, които могат да проверят дали са поставени заклинания, нали? Имаме си товиетите, чиито пръсти са на шията, в смисъл, на пулса на Никиас, нали? Включително и в двореца на Барту и Скопас, предполагам. Добави и Змията, която никога не спи — няма начин Кутулу да си няма приятелчета между стражите. Попитай ги всичките дали се готви заговор и ако никой не каже „да“, можем да идем на вечерята с чиста съвест.
— Ние?
— Ние естествено. Искам да видя дали храната им е по-хубава от тази на императора. А и кой ще откаже ядене на личния секретар на великия генерал Дамастес а̀ Симабю? Може да ти потрябва помощ с десерта. Пропуснах ли нещо?
— Не — отвърнах бавно. — Нищичко.
Никакъв заговор не беше разкрит. Синаит и Кимея бяха единодушни, че от юг се надига заплаха, но то беше от Тенедос, който бавно настъпваше към Никиас. Трябваше бързо да уредим нещата със Съвета, за да сме готови, когато пристигне.
Накарах Кутулу да разпита за Трерис и армията му, което беше най-малкият ми повод за безпокойство. Силите му се били прибрали на лагер, увери ме той и добави с лека насмешка, че тренирали здраво, за да не поставят Съвета в неловко положение, както преди.
Тъй че, макар да имах много по-важни задачи, отговорих, че предлагам да се съберем след три дни.
Реших да се поперча като паун и си избрах стегнати ботуши, стигащи до средата на бедрата и изработени от фантастично подбрани кожи с различни оттенъци и преобладаващо черно, плоска шапка от същия материал с бяло перо, падащо почти до раменете и допълващо грижливо сресаната ми коса, копринена блуза с дантела и шалче на шията, и двете бели, вишневочервени панталони, разширяващи се при коленете, и черна пелерина с червена копринена подплата.
Кимея също се беше облякла в черно — плътен жакет с широки ръкави, висока яка и клин. Но това привидно скромно описание пропуска широките копчета отпред, които бе закопчала само под гърдите и надолу до пъпа. Копчетата бяха омагьосани и блестяха с вихрени цветове, също като кръгчетата на обиците й и колието, наподобяващо усукано сребърно въже.
— Забележи хубавите ми чувствителни обувчици — каза тя.
— Чувствителни ли?
— Без токчета са — обясни тя. — Лесно се бяга с тях.
— Аха.
Беше стегнала кръстчето си с колан от чортова кожа, а от него висеше калъфът на магическата й пръчка и ножницата на острата й като игла къса рапира.
— Имам си и една кама от вътрешната страна на бедрото, тъй че внимавайте, когато опипвате, сър.
И аз не бях съвсем без оръжие. Носех скрита камата на Йонджи и простия си боен меч — съвсем открито. В една кесийка бях прибрал две от железните „прасета“ — ставаха за хвърляне или да се скрият в юмрука, когато се наложи да счупиш кост.
Решил бях да повиша Свалбард в капитан, а Йонджи си избра същия ранг. Хората на Ласлейг щяха да са единствената ми охрана и се бяха нагиздили с най-доброто облекло — и бяха въоръжени от глава до пети.
Видях, че Синаит и Линърджис си говорят вглъбено за нещо, допуснах, че уговарят допълнителни мерки.
Изведнъж ми хрумна, че всички тези тревоги и хитрини са нелепи. Ако имах малко мозък, щях просто да си намеря извинение и да отменя банкета.
Но след като бяхме проверили всичко, което можехме да си представим, а и беше важно да се разберем със съюзниците ни, реших да тръгнем.
Названието на двореца бе претърпяло три изменения за последните двайсет години: отначало беше Дворецът на Властта на Десетимата; след това той бе преустроен основно и стана Имперския дворец. Забелязах, че сега е просто Двореца, и се произнасяше или с досада, или цинично — според това колко очаква говорещият, че ще оцелее сегашният режим.
Войниците, пазещи входа, не бяха много — не повече от обичайната почетна стража, което ме накара малко да се отпусна.