Дворцовият шамбелан заяви, че за ескорта ми е приготвена трапеза, и Ласлейг и неговите петдесетима бяха отведени — някои облизваха пръсти при мисълта какви поразии ще нанесат на дворцовата кухня.
Тълпа бъбриви придворни и кланящи се слуги ни поведе през главния вход и под звучния ек на тръбите пристъпихме в голямата зала на втория етаж. Добре познавах тази зала, понасял бях в нея много банкети на Тенедос, отегчен от прекомерната храна и скучните речи и тостове.
Помещението беше дълго и с много висок таван, с три летящи врати, водещи към кухните отзад. На петнайсет стъпки високо имаше малък балкон — оркестърът там вече свиреше. Банкетната можеше да се разширява или смалява с плъзгащи се стени. Тази вечер беше поставена само една дълга маса, в задния край, близо до кухните. Из залата имаше колички, отрупани с купи с пунш, бренди и вино, и слугите кръжаха около тях.
Залата вече беше пълна с придворни — все благородници в натруфени облекла. Съвсем рядко се мяркаха вдовици или съпруги — за съжаление, такива бяха порядките в Нуманция, когато събирането е по-малко светско и повече — работно.
Този път Барту и Скопас бяха решили да не натрапват невежеството си във военното облекло и носеха почти еднакви бели халати, извезани с червено и златно, с невъзможни и безсмислени шарки по гърдите.
Поздравиха ме радушно, държаха се съвсем учтиво, макар и леко снизходително с Кимея, а Йонджи го пренебрегнаха. Озърнах се за Свалбард, но беше изчезнал. Свих рамене и реших, че явно е по-разумен от мен и е слязъл долу с другите войници, за да не търпи ораторстването, докато си яде телешкото.
Минах из залата да разменя по някоя дума с този-онзи, да ме поздравят, че „съм се справил“ с крал Байран, макар да беше ясно, че никой от тях няма представа каква мръсна работа бе това. Несъмнено вярваха, че сме се срещнали с него на бойното поле в бляскави одежди и сме се млатили могъщо с мечовете, докато по-добрият не победи. Ако преживеех тази война, щяха да се появят огромни платна с този двубой и никое нямаше да намеква колко мръсен и миризлив бях и колко брутално беше убийството на Байран.
Досмеша ме, като видях как се трупат и гукат благородничетата около Кимея. Щеше да е още по-смешно, ако изведнъж си увиеше врата с жълто въже и им заговореше за своите „братя“.
След около половин час слугите ни придружиха до местата ни. Разположих се между Барту и Скопас, Кимея беше по-надолу на масата, до някакъв младичък барон, който изглеждаше превъзбуден от компанията си. Йонджи, както се полага за секретар-адютант, беше още по-далече, при слугите.
Сервирането естествено беше съвършено. Банкетът започна с пенливо вино — бях впечатлен, че някой се е сетил и ми поднесоха минерална вода — а с него скариди с копър върху резенчета краставици. Следващото блюдо беше с друго вино и супа от диви гъби, която щеше да ми хареса повече, ако не я бяха подправили със сладко-кисело вино.
Привършихме супата и масата бе почистена. Барту и Скопас полагаха всички усилия да ме забавляват, тъпчеха ушите ми с най-последните дворцови клюки. Слушах учтиво, без да им казвам, че не давам и задника на един плъх за това кой какво на кого казал и кой с кого е спал или не е спал. Повечето имена бездруго ми бяха непознати. През последните няколко години бях „извън града“, както се казва, и трудно можех да следя кой се радва на благоволението на Великия съвет.
Чакането на следващото ястие се проточи, после — още и още, и хората около масата започнаха да поглеждат към вратите на кухните най-напред с любопитство, след това — малко ядосано. Зад тях се чуха няколко изтупвания и се зачудих какво ли бедствие трябва да е станало, дали някой готвач не се е напил и вилнее, или следващото блюдо се е запалило — и изведнъж средната врата се отвори с трясък.
На прага стоеше домин Кофи, в парадна униформа с всичките му медали, и с високо вдигнат меч.
— Предатели! Никой да не мърда! В името на армията на Нуманция, ние, които държим сърцето на Нуманция…
Гласът му изведнъж секна. Бях скочил и бях извадил наполовина меча си от ножницата.
Кофи пребледня. В огромната зала настъпи мъртва тишина.
— Ъ! — само това излезе от устата му, преди кръвта да швирне. Пръстите му вяло се разтвориха и мечът му издрънча на пода. От гърдите му щракна една педя плувнала в червено стомана.
Свалбард изтръгна меча си с ритник, изхвърча през вратата, дръпна я, затисна я с една от количките и викна:
— Смотаняците от Мирната нападнаха! Завзели са палата!