Барту се облещи. Притича до един от прозорците и надникна навън. Нададе странен писък, завъртя се — от гърлото му стърчеше стрела — и рухна.
Дясната кухненска врата зейна и от нея изскочиха трима войници.
— Никой да не мърда! Всички сте…
Вече бях прекосил залата. Пронизах единия, другия посякох, третият зяпна и след миг рухна под меча на Свалбард. Още една количка с пиене се затъркаля към вратата, за да я запуши, но третата врата, лявата, се беше отворила и през нея нахлуха още десетина души.
Успях да погледна за миг през прозореца долу към двора и видях кипналата гмеж от сражаващи се мъже, кои в зеленото на Ласлейг, кои — в сивото на Гвардията. Хората на Трерис бяха повече от моите, но явно не бяха подготвени срещу добре въоръжените ми опитни бойци — отстъпваха и Ласлейг ги притискаше здраво.
Но ме грозеше по-близка опасност. Един затича към мен, Кимея го спъна и късата й рапира го промуши в гърба, преди да успее да стане. Един главорез, едър почти колкото Свалбард, се беше счепкал с Йонджи, мечовете им не се отлепяха един от друг, и ръмжеше като глиган. Йонджи освободи едната си ръка, награби един кристален бокал и го пръсна в лицето на грозника. Той изкрещя, залитна назад с окървавено лице, Йонджи го довърши и се хвърли срещу друг.
Банкетната зала се превърна в кланица. Няколко благородници се опитваха да се противопоставят с жалките си церемониални саби или с оръжия, взети от труповете. Повечето тичаха да избягат, без и те да знаят къде, трети вдигаха ръце да се предадат. Милост нямаше — видях как един вдигна ръце, една жена се присви зад гърба му — и тримата войници срещу тях посякоха и двамата.
Все още никой не беше нахлул през главния вход и реших, че хората на Ласлейг го бранят от атаката на Трерис.
— Давай! Да изчезваме! — изрева Йонджи.
Погледнах отново инстинктивно през прозореца — долу хората му се биеха и загиваха.
— Забрави ги! — ревна Йонджи. — Правят каквото трябва! Умират, за да те опазят жив! Да изчезваме, симабюецо!
В първия миг не можах да съобразя какво да правя, но бързо си спомних плана на двореца.
Дръпнах дългата покривка от масата, кристалът и съдовете изтрещяха на пода. Вързах единия й край и притичах под балкона, където шашнатият оркестър продължаваше тъпо да свири.
— Дръж! — извиках и метнах покривката на диригента. Той хвана инстинктивно края й, реши, че ще е по-добре да не се забърква, и понечи да го пусне.
— Пуснеш ли го, ще те убия! — ревнах отдолу и той закима вдървено и стисна покривката до гърдите си, все едно че беше най-скъпата вещ в живота му. — Вържи я за перилото!
Той уви непохватно края на покривката около перилото, върза го и Йонджи бързо се изкатери горе.
Към мен идваха четирима. Дръпнах се на една страна, за да си преградят пътя един на друг. Счепках се за миг с единия, смъкнах се на коляно и го промуших с меча си в бедрото. Той изрева, отскочи встрани и замахнах към корема на друг, мечът ми се заби до дръжката. Той залитна настрани, рухна и оръжието се изплъзна от ръката ми. Третият замахна да ме посече, влязох в гарда му, главата ми се натресе в лицето му, камата на Йонджи се озова в ръката ми и прерязах гърлото му. Четвъртият се дръпна назад за удар и Свалбард го прониза в гърба — мечът му го прободе точно в сърцето.
Измъкнах оръжието си от мъртвия, огледах се за друг нападател и видях, че един се боричка със Скопас. Скопас го беше стиснал за врата и го душеше. Колкото и да изглеждаше мекушав, имаше сила като на младеж и лицето на войника беше посиняло. Той вдигна ръце, стовари ги върху хватката на Скопас и докато тичах към тях, ножът му прониза гърдите на съветника.
Скопас изскимтя като изритано псе, стисна дръжката на ножа, бавно започна да се свлича, като кукла, чиито конци внезапно са пуснали, и падна. Посякох убиеца му.
В залата имаше шепа войници, но всички изглеждаха не по-малко объркани от придворните.
— Бързо горе! — изрева Йонджи. Видях как Кимея се прекатери през перилото и затичах, като прибирах меча в ножницата. Свалбард ме догони точно когато започнах да се катеря, награби увисналия ми крак, тласна ме нагоре и изхвърчах; Йонджи ме докопа и ме доиздърпа.
Един войник тичаше към Свалбард и тъкмо замахваше с меча си да го посече. Хвърлих една от железните топки в лицето му, черепът му изпращя и той падна и прекатури един стол.
Свалбард прибра меча си, издърпа се по покривката колкото можеше и успях някак да го доизтегля на балкона. Оркестърът продължаваше да свири — всички музиканти бяха вперили очи в нотните си листове и се мъчеха да не поглеждат четиримата плувнали в кръв между тях.